Стивън Кинг - То

Ролката четвъртаци изпадна от вцепенените пръсти на Кунц и се търкулна в ъгъла. На сутринта Бени Болийо, който проспа цялото произшествие, щеше да намери парите и да ги скрие в шкафчето си. Находката щеше да му осигури тютюн и цигарени книжки за цял месец.

Кунц тъкмо поемаше дъх за нов писък, когато изчадието се люшна насреща.

— Време е за цирка! — оглушително изръмжа клоунът и белите му ръкавици сграбчиха Кунц за раменете.

Само че в ръкавиците сякаш имаше кучешки лапи.

Кей Маккол пристъпи към телефона — за трети път през този дълъг, безкрайно дълъг ден.

Този път имаше доста по-добро постижение, отколкото при двата предишни опита; изчака да чуе сигнала и тръшна слушалката едва когато отсреща се обади енергичен ирландски глас:

— Полицейски участък на Шеста улица, сержант О’Банън слуша, с какво можем да ви помогнем?

О, чудесно се справяш. Бога ми, направо великолепно. На осмия или деветия път ще събереш кураж да си кажеш името.

Мина в кухнята и си наля уиски с много сода, макар да знаеше, че не е твърде разумно да пие след хапчетата. Спомни си една песничка от далечните студентски години — Пийнах тук бутилка уиски, кана джин гаврътнах там, рекоха ми, че ще пукна, само че кога не знам — и дрезгаво се разсмя. Над барчето имаше огледало. Зърна отражението си в него и смехът й секна веднага.

Коя е тази жена?

Едното око подпухнало и присвито като цепка.

Коя е тази пребита жена?

Уродливо подут, виолетово-пурпурен нос — досущ като на дърт пияница след три десетилетия победоносни странствия из кръчмите.

Коя е тази пребита жена, не е ли ония, дето се мъкнат да дирят закрила във феминистките организации, когато най-сетне са събрали достатъчно страх, или кураж, или пък просто бяс, за да избягат от мъжа, който ги бъхти методично ден след ден, месец след месец, година след година?

Лъкатушна драскотина върху едната буза.

Коя е тя, Кей? Коя е, пиленце?

С шинирана ръка пред гърдите.

Коя? Ти ли си? Нима е възможно?

— Ето я… мис Америка… — пропя тя.

Искаше гласът й да прозвучи храбро и цинично. Отначало наистина беше такъв, но на седмата сричка затрепери, а на осмата се прекърши. Не беше храбър глас. В него звучеше страх. Кей познаваше това чувство; неведнъж се бе сблъсквала със страха и досега победата винаги оставаше на нейна страна. Е, този път май нямаше да е така.

Докторът, който се бе заел с нея в една от тесните стаички край приемната на спешното отделение, беше младичък и доста симпатичен. При други обстоятелства навярно би си помислила небрежно (или не чак толкова небрежно) дали пък да не го грабне за една репетиция на цялата Кама Сутра. Но днес изобщо не й беше до креватни истории. Болката не предразполагаше към секс. Както и страхът.

Докторът се казваше Гефин и я дразнеше с втренчения си поглед. Когато привърши с ръката, той взе от мивката бяла картонена чашка, сипа малко вода, извади от чекмеджето пакет цигари и го протегна към Кей.

Тя си взе и Гефин й поднесе огънче. Една-две секунди трябваше да гони с кибритената клечка крайчето на цигарата, защото ръката й трепереше. После метна клечката в картонената чашка. Фсссс.

— Чудесен навик — рече той. — Нали?

— Нервна компенсация — отвърна Кей.

Докторът кимна и настана тишина. Продължаваше да я гледа. Стори й се, че очаква да заплаче и това я вбеси, защото нещата отиваха тъкмо натам. Кей мразеше да разкрива чувствата си — особено пък пред мъж.

— Приятелчето ли беше? — запита той най-сетне.

— Бих предпочела да не обсъждам тая тема.

— Ъ-хъ.

Той си запали цигара и продължи да я гледа.

— Като малък не са ли ви учили, че не е прилично да зяпате хората?

Искаше й се да говори грубо, но репликата прозвуча като молба: Престанете да ме зяпате, знам как изглеждам, видях се вече . И веднага след тази мисъл дойде друга, която навярно неведнъж бе минавала през главата на нейната приятелка Бевърли: че най-страшният побой е вътре в душата, която може да кърви до смърт. Да, знаеше как изглежда. И още по-лошо — знаеше как се чувствува. Чувствуваше се смазана от ужас. Беше отвратително.

— Чуйте ме сега, защото няма да повтарям — каза Гефин. Говореше тихо и меко. — Когато съм на смяна в спешното отделение — ние му викаме „лудницата“ — виждам поне двайсетина пребити жени седмично. През другите отделения минават още толкова. И тъй, на бюрото има телефон. Разговорът ще е за моя сметка. Обаждате се в участъка на Шеста улица, съобщавате името и адреса си, после разказвате какво е станало и кой го е сторил. След това оставяте слушалката, а аз вадя от шкафчето бутилка бърбън — държа го изключително за медицински цели, нали разбирате — и пием за успешния край. Защото по мое лично мнение мъж, който си позволява да бие жена, може да се сравни само с една твар на тоя свят — сифилистичен плъх.