Стивън Кинг - То

— Сега да ти кажа нещо — изпъхтя Том и горещият му дъх плъзна на тласъци по лицето й. — Ще признаеш къде е заминала, или ще трябва да си събираш лицето по пода. Имаш три секунди, може би и по-малко. Когато съм бесен, времето сякаш лети.

Лицето ми , помисли тя и точно това я накара най-сетне да се предаде… или по-скоро да рухне — мисълта, че онова чудовище се кани да накълца лицето й с нащърбената кристална ваза.

— Замина си — проплака Кей. — За родния си град, Дери. Дери, в щата Мейн.

— Как замина?

— С а-а-автобус до Милуоки. Оттам смяташе да хване самолет.

— Тая посрана дребна пачавра ! — изрева Том и се изправи. Безцелно закрачи в полукръг, прокарвайки трескаво пръсти през чорлавата си коса. — Тая путка , тая пачавра , тая продажна курветина !

Мимоходом той грабна изящна дървена статуетка на любещи се мъж и жена — Кей беше я получила като подарък за двайсет и втория си рожден ден — и я запокити в камината. Фигурката се пръсна на трески. За миг Том зърна отражението си в огледалото над камината и застина ококорен, сякаш бе срещнал призрак. После свирепо се завъртя към Кей. Беше измъкнал нещо от джоба на спортното си сако и тя с тъпо учудване осъзна, че това е някакво евтино книжле. Върху черната корица изпъкваше кървавочервено заглавие, а под него имаше картинка — няколко младежи стоят на висока скала над мрачна река. „Черните бързеи“.

— Кой е тоя педераст?

— Ъ? Какво?

— Денброу. Денброу. — Том нетърпеливо размаха ръка пред лицето й, после внезапно я зашлеви с книгата. Прониза я остра болка и по бузата й се разля горещина като от нажежена скара. — Кой е той?

Кей започна да схваща.

— Били са приятели. От детство. И двамата са израсли в Дери.

Той отново я зашлеви с книгата, този път по другата буза.

— Моля те — изплака тя. — Моля те, Том.

Той придърпа един старинен стол с изящно извити крачета, завъртя го и седна. Обезобразеното му лице увисна над облегалката като тиквен фенер.

— Слушай сега. Слушай чичко си Томи. Имаш ли уши да слушаш, кучко, или знаеш само сутиени да палиш?

Тя кимна усърдно. Усещаше в гърлото си горещия металически вкус на кръв. Рамото й гореше. Молеше се на Бога да е само изкълчено. Но това не беше най-страшното. Лицето ми, той се канеше да ми накълца лицето…

— Ако се обадиш в полицията и кажеш, че съм бил тук, аз ще отрека. И гъза си да съдереш, пак нищо няма да докажеш. Днес прислужницата ти има почивен ден, тъй че сме само двамката. Естествено, може все пак да ме арестуват. Всичко е възможно, нали?

Кей осъзна, че главата й енергично се клати като топка на ластиче.

— Така е, ясна работа. Приберат ли ме, плащам си гаранцията и идвам право тук. После ще ти намерят циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума. Разбра ли ме? Разбра ли чичко си Томи?

Кей отново се разрида. Главата й продължаваше да подскача на невидимото ластиче.

— Защо?

— Какво? Аз… аз не те…

— Събуди се, за Бога! Защо е заминала?

— Не знам! — изпищя Кей.

Той поразклати счупената ваза.

— Не знам — тихо повтори тя. — Моля те. Не ми е казвала. Моля те, не ме бий.

Том захвърли вазата в кошчето и стана.

Приведе глава и се затътри към изхода, без да поглежда назад — груб, грамаден, чудовищен мъжкар.

Тя хукна подир него и заключи. После изтича в кухнята да залости вратата към черното стълбище. След кратко колебание изкуцука нагоре (превъзмогвайки болката в корема) и заключи балконската врата — онзи смахнат като нищо можеше да се спусне по колоните. Не изглеждаше във форма, но лудостта му придаваше чудовищна сила.

После Кей за пръв път отиде до телефона и тъкмо посягаше към слушалката, когато си спомни какво бе казал.

Плащам си гаранцията и идвам право тук… циците на кухненската маса, а пък очите в аквариума.

Отскочи от телефона като опарена.

Мина в банята и видя окървавения си подпухнал нос, посинялото око. Не заплака; срамът и ужасът бяха прекалено дълбоки, за да ги измие със сълзи. О, Бев, държах се доколкото можех, скъпа , помисли тя. Но лицето… той каза, че ще ми накълца лицето…

В медицинското шкафче имаше „Дарвон“ и „Валиум“. Тя се поколеба кое да избере и накрая глътна по едно хапче от двете. После потегли към спешното отделение и срещна там славния доктор Гефин — единствения мъж, когото не би изтрила в тоя миг от лицето на земята, ако й паднеше подобна възможност.

А от болницата — куцук-куцук — пак у дома.

Пристъпи до прозореца на спалнята и надникна навън. Слънцето клонеше към хоризонта. А над Източното крайбрежие сигурно вече падаше нощ — в Мейн наближаваше седем вечерта.