Стивън Кинг - То

— Купувам си колело — спокойно изрече Бил. — Чудех се дали ще е удобно да го докарам при теб. Имаш ли гараж или някакво навесче?

Мълчание.

— Майк? Чуваш ли…

— Чувам те — каза Майк. — Силвър ли е?

Бил се озърна. Собственикът отново четеше книжката… или пък само се преструваше и слушаше внимателно.

— Да — каза той.

— Къде си?

— Едно магазинче, казва се Роза на старо, Дрехи на старо.

— Добре. Аз живея на Палмър лейн 61. Ще трябва да минеш по Главната улица…

— Сещам се къде е.

— Добре, ще те чакам там. Да приготвя ли нещо за вечеря?

— Няма да е зле. Можеш ли да се измъкнеш от работа?

— Без проблеми. Керъл ще ме прикрие. — Майк пак се поколеба. — Тя казва, че малко преди да се върна, в библиотеката влязъл някакъв странен тип. Приличал на призрак. Накарах я да го опише. Изглежда, че е Бен.

— Сигурен ли си?

— Да. Пък и колелото… То също е част от мозайката, нали?

— Нищо чудно — каза Бил, продължавайки да следи с поглед собственика, който изглеждаше задълбочен в книгата.

— Ще те чакам у дома — повтори Майк. — Номер 61. Не забравяй.

— Няма. Благодаря, Майк.

— Бог да те пази, Шеф Бил.

Бил остави слушалката. Собственикът тутакси заряза четивото.

— Имате ли къде да го приберете, приятелю?

— Аха.

Извади туристическите чекове, подбра един за двайсет долара и се подписа. Собственикът сравни подписа със специмена толкова внимателно, че при по-нормални обстоятелства Бил непременно би се засегнал.

Най-сетне човекът му надраска разписка и пъхна чека в чекмеджето на вехтия касов апарат. Стана, разкърши се с ръце на кръста и тръгна към витрината. Неволно очарован, Бил го следеше как пристъпва с изящна небрежност сред купищата вехтории и що-годе прилични стоки.

Собственикът посегна, завъртя колелото и го избута към края на витрината. Бил прихвана кормилото и в същия миг по цялото му тяло пак пробяга тръпка. Силвър. Отново. Държеше Силвър в ръце и

( троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух )

трябваше да прогони тая мисъл, защото от нея го обземаше някаква странна немощ.

— Задната гума е поомекнала — каза собственикът (всъщност беше сплескана като палачинка). Предната още се крепеше, но беше толкова протрита, че на места личеше кордата.

— Няма страшно — каза Бил.

— Ще можете ли да го откарате?

( Някога се справях отлично; а сега просто не знам. )

— Сигурно — каза Бил. — Благодаря.

— Няма защо. Ако размислите за бръснарския стълб, заповядайте пак.

Собственикът отвори вратата. Бил изкара колелото навън, зави наляво и се отправи към Главната улица. Минувачите оглеждаха с весело любопитство плешивия мъж, който тикаше грамаден велосипед със спукана задна гума и старомодна тромба над ръждивата телена кошница на кормилото, но Бил почти не им обръщаше внимание. С нямо изумление усещаше как удобно лягат ръкохватките в порасналите му длани, спомняше си как вечно се канеше да лепне на краищата им пъстри найлонови лентички, та да пърхат от вятъра. Ала така и не бе намерил време да го стори.

Спря край книжарницата на ъгъла на Сентър стрийт и Главната улица. Подпря колелото за малко, колкото да свали спортното сако. Не беше лесно да тикаш велосипед с пукната гума, а следобедното слънце припичаше. Метна сакото в кошницата и продължи.

Веригата е ръждясала , помисли той. Който и да е бил собственикът, явно не се е грижил добре за

(приятеля)

машината.

Спря за момент, навъси се и опита да си спомни какво бе станало със Силвър. Дали го беше продал? Подарил? Или може би изгубил? Не помнеше. Вместо това отново изплува

( стобора с трясък сух и пак крещи )

идиотското изречение, странно и неуместно като шезлонг сред бойно поле, като грамофон в камина, като моливи, стърчащи от бетонен тротоар.

Бил поклати глава. Изречението замлъкна и се разсея като дим. Подхвана Силвър и продължи към къщата на Майк.

Но най-напред се погрижи за вечерята — хамбургери със задушени гъби, лук и спаначена салата. Дотогава вече бяха привършили работата по Силвър и направо умираха от глад.

Къщичката беше бяла и спретната, с островърх покрив и зелени капаци на прозорците. Майк пристигна тъкмо когато Бил тикаше Силвър по Палмър лейн. Караше вехт Форд с ръждиви калници и пукнато задно стъкло. При тази гледка Бил си спомни факта, който Майк им бе споменал без капчица огорчение: напускайки Дери, шестима от Неудачниците бяха престанали да бъдат неудачници. Седмият бе останал тук и се влачеше на опашката.