Стивън Кинг - То

— Мистър?

Бил се обърна. Беше преметнал спортното си сако през рамо. Яката на ризата му беше разкопчана, вратовръзката разхлабена. Момчето го гледаше боязливо, като че вече съжаляваше за решението си да продължи разговора. После то сви рамене, сякаш си казваше: Е, какво пък толкова?

— Да.

— Да?

— Да.

— И какво каза?

— Не знам. Говореше на някакъв чужд език. Чух го да звучи от една помпена станция в Пущинака. Ония помпени станции, дето стърчат от земята като големи тръби…

— Знам ги. Дете ли говореше?

— Отначало беше дете, после взе да звучи като мъжки глас. — Момчето помълча. — Доста се изплаших. Изтичах у дома и казах на татко. Той рече, че може да е ехо или нещо подобно, идващо по тръбите от нечия къща.

— А ти повярва ли му?

Момчето се усмихна обаятелно.

— Веднъж четох в „Повярвай ако щеш“, че някакъв човек чувал музика от зъбите си. И новини. Пломбите му били като миниатюрни приемници. Щом на това повярвах, защо да не повярвам и нещо друго от тоя сорт?

— Тъй-тъй — кимна Бил. — О-обаче повярва ли му?

Момчето неохотно поклати глава.

— А друг път чувал ли си тия гласове?

— Само веднъж, докато се къпех — каза момчето. — Беше момичешки глас. Не каза нищо, просто плачеше. Без думи. Като свърших, не посмях да източа ваната, щото си мислех, нали разбирате, че може да я удавя.

Бил кимна отново.

Сега хлапето го гледаше открито, с блестящи от любопитство очи.

— Вие знаете ли за тия гласове, мистър?

— Чувал съм ги — каза Бил. — Много, много отдавна. Ти познаваше ли някое от убитите деца, синко?

Блясъкът в очите на момчето помръкна; на негово място дойдоха недоверие и тревога.

— Татко ми е заръчал да не разговарям с непознати. Той казва, че всеки срещнат може да се окаже онзи убиец.

Момчето отстъпи още крачка назад и навлезе под шарената сянка на бряста, в който преди двайсет и седем години се бе врязал велосипедът на Бил. Сериозен удар беше, после кормилото дълго стоя изкривено.

— Аз съм извън подозрение, приятел — каза Бил. — През последните четири месеца бях в Англия. Едва от вчера съм в Дери.

— И все пак не бива да разговарям с вас — отвърна хлапето.

— Правилно — съгласи се Бил. — Ти си решаваш, нали живеем в свободна страна.

Детето помълча, сетне промърмори:

— Понякога си играех с Джони Фиъри. Той беше добро момче. Плаках — деловито съобщи то и излапа остатъка от сладоледа. Позамисли се и облиза клечката. Езикът му беше оцветен в оранжево.

— Пази се от шахти и канали — тихо каза Бил. — Пази се от пущинаци и изоставени къщи. Не скитай из депото. Но най-вече се пази от шахтите и каналите.

Очите на момчето отново заблестяха, но този път то мълча по-дълго. Накрая запита:

— Мистър, искате ли да чуете нещо смешно?

— Разбира се.

— Знаете ли го оня филм за акулата, дето ядеше хора?

— Всички го знаят. „Че-е-елюсти“.

— Е, знаете ли, аз имам един приятел. Казва се Томи Викананца и не е от най-умните. Вятър го вее, нали ме разбирате?

— Аха.

— Въобразява си, че видял оная акула в Канала. Преди две седмици се разхождал самичък из Баси парк и разправя, че зърнал плавника. Бил висок два-три метра, тъй казва. Само плавникът , представяте ли си? И вика: „Онуй нещо е утрепало Джони и другите деца. Изяли са ги Челюстите, знам, щото видях.“ А пък аз му рекох: „Каналът е толкова мръсен, че там и цаца не може да живее. Какво ще ми разправяш, че си видял Челюстите? Вятър те вее тебе, Томи.“ Ама той се инати и вика, че акулата изскочила от водата, както беше в края на филма. Опитала се да го захапе, та едвам успял да избяга. Много смешно, нали, мистър?

— Много смешно — кимна Бил.

— Вятър го вее, нали така?

Бил се позамисли.

— Пази се и от Канала, синко. Разбра ли ме?

— Ама вие да не би да му вярвате ?

Бил се поколеба. Искаше да вдигне рамене. Но вместо това кимна.

Хлапето въздъхна дълбоко и глухо. После наведе глава, сякаш се срамуваше.

— Аха. Понякога имам чувството, че и мене вятър ме вее.

— Отлично те разбирам. — Бил пристъпи към момчето, което го изгледа втренчено, но този път не се отдръпна. — Съсипваш си коленете с тая дъска, синко.

Хлапето огледа ожулените си колене и се ухили.

— Да, май че сте прав. Катурвам се сегиз-тогиз.

— Може ли и аз да опитам? — внезапно запита Бил.

Хлапето първо зяпна от изненада, после се изкиска.

— Голям смях ще падне. Никога не съм виждал голям човек на скейтборд.

— Ще ти дам четвърт долар — обеща Бил.