Стивън Кинг - То

Бен отвори уста да отвърне: Луд ли си, че очакваш да се кача? … и изведнъж осъзна, че ако го стори, всички ще се втренчат в него и ще си помислят: Кой е пък тоя смахнат?

— О, знам, че не можеш да отговориш — подвикна Пениуайз и се изкиска. — Ама без малко да те подлъжа, нали? „Извинявайте, сър, имате ли «Принц Албърт» в кутия?… Имате, значи?… Ами що не вземете да го пуснете, горкия човечец?“ „Прощавайте, госпожо, изтича ли ви отпуската?… Да?… Ами кажете накъде е изтичала, че да я хванем.“

Клоунът на горната площадка отметна глава и избухна в писклив смях. Смехът отекваше, плющеше под свода на ротондата като ято черни прилепи и Бен само с огромно усилие на волята се удържа да не притисне ушите си с длани.

— Качвай се, Бен! — викна Пениуайз. — Да побъбрим. На неутрална територия. Какво ще речеш?

Няма да се кача , помисли Бен. Някой ден ще се докопам до тебе и мисля, че тогава няма да ти е сладко. Ще те убием.

Клоунът пак се запревива от смях.

— Да ме убиете? Да ме убиете ? — изведнъж Бен разпозна с ужас гласа на Ричи Тозиър… всъщност не неговия глас, а Гласа на Пиканини: — Недей да ма убиваш, господарю, аз ша става добро негър, не го убивай туй черно момче, Камара!

И отново отекна пискливият кикот.

Разтреперан и пребледнял, Бен закрачи през кънтящата читалня. Усещаше, че след малко ще повърне. Спря пред една лавица и с трепереща ръка измъкна наслуки някаква книга. Вцепените му пръсти прелистиха страниците.

— Това е последният ти шанс, Камара! — кресна гласът нейде високо зад гърба му. — Бягай от града. Бягай преди да е мръкнало. Довечера ще се заема с теб… и останалите. Прекалено си стар, за да ме спреш, Бен. Всички сте прекалено стари. Само за едно още ви бива — да умрете. Бягай, Бен. Искаш ли да видиш довечера ей-това?

Продължавайки да държи книгата с вледенени ръце, Бен се обърна. Не искаше да поглежда, но сякаш някаква невидима ръка го прихвана под брадичката и дръпна нагоре, нагоре, нагоре.

Клоунът бе изчезнал. Над лявата стълба стоеше Дракула, но не какъвто го показваха в киното; не беше Бела Лугоши, Кристофър Лий, Франк Лангела, Франсис Ледърър или Реджи Налдър. Престаряло човече с лице като топка сбръчкани корени. Беше смъртнобледо и имаше пурпурни очи, сякаш потопени в съсирена кръв. Устата му се отвори, разкривайки безброй ножчета за бръснене „Жилет“, забити накриво във венците; Бен сякаш надникна в убийствен огледален лабиринт, където всяка погрешна стъпка може да те среже на две.

— ХРУУУС-ХРУС! — изпищя човечето и челюстите щракнаха. От устните му блъвна фонтан черно-червена кръв. По белия му нагръдник се посипаха парчета от срязаните устни и бавно плъзнаха надолу, оставяйки лепкави кървави дири.

— Какво ли е видял Стан Юрис преди да умре? — кресна надолу вампирът от площадката и се разсмя с кървава, обезобразена уста. — Дали е видял принц Албърт в кутия? Или Дейви Крокет, царя на Дивия Запад? Какво е видял, Бен? Искаш ли да го видиш? Какво е видял? Какво е видял?

После пак прокънтя пискливият смях и Бен разбра, че след миг сам ще закрещи, да, нямаше сили да удържи писъка в гърлото си. От горната площадка се лееше страховит кървав дъжд. Една капка бе улучила артритичната китка на някакъв старец, който четеше „Уол Стрийт Джърнъл“. Невидима и недоловима, кръвта се стичаше между кокалчетата.

Бен си пое дъх, твърдо уверен, че писъкът ще излети след миг — невъобразим сред покоя на този мек дъждовен следобед, поразяващ като удар с нож… или безброй ножчета за бръснене.

Ала вместо това от гърлото му се раздадоха треперещи, разпокъсани думи — не писък, а сякаш глуха молитва:

— Куршуми, разбира се. От сребърния долар направихме куршуми.

Старецът с шофьорското каскетче рязко надигна глава от албума на Варгас.

— Глупости — заяви той.

Сега хората наистина се оглеждаха и някой изшътка сърдито.

— Извинявайте — изрече Бен с тих, треперещ глас. Смътно усещаше, че по лицето му се стича пот, а ризата му полепва по тялото. — Разсъждавах на глас…

— Глупости — повтори по-високо старецът. — От сребърен долар не могат да се направят куршуми. Масова заблуда. Книжни фантазии. Специфичната плътност на материала…

Изведнъж мис Данър се озова до него.

— Мистър Брокхил, пазете тишина — добродушно каза тя. — Хората четат…

— Тоя човек е болен — изтърси Брокхил и пак се наведе над албума. — Дай му аспирин, Керъл.

Керъл Данър погледна Бен и лицето й изтъня от тревога.