Стивън Кинг - То

Да , помисли той, докато безцелно слизаше назад по Канзас стрийт, трябваше да отскоча до Западния булевард и пак да огледам ония къщи… на Мюлер, на Бауи, на доктор Хейл, на Тракър…

При последното име мислите му внезапно секнаха, защото — за вълка говорим! — ето че стоеше пред товарния гараж на братя Тракър.

— Още си е тук — изрече той на глас и се разсмя. — Мътните да го вземат!

Заклетите ергени Фил и Тони Тракър имаха навярно най-красивата къща на Западния булевард — безукоризнено бяла викторианска сграда с просторна изумрудена ливада и огромни цветни лехи, из които пламтяха буйни багри (разбира се, грижливо поддържани) през цялата пролет и лято. Всяка есен асфалтираха алеята пред дома, та да си остава гладка и лъскава като черно огледало, а керемидите по островърхите стрехи имаха идеално зелен цвят, почти в тон с тревата долу. Понякога хората спираха колите си, за да правят снимки на удивителните старинни колонки около прозорците.

— Щом двама мъже си дават труд да поддържат толкова хубава къща, трябва да от обратните — бе промърморила една вечер майката на Еди толкова недоволно, че той не посмя да попита какво значи това.

Товарният гараж нямаше съвършено нищо общо с Тракъровия дом на Западния булевард. Беше ниска сграда от вехти, напукани тухли, чийто зацапан оранжев цвят потъмняваше надолу до пълна чернота от полепналия в основите слой сажди. Всички стъкла бяха еднакво мръсни, с изключение на едно от прозорчетата на канцеларията. Още преди Еди и дълго подир него хлапетата поддържаха там безупречно чисто кръгче, защото над бюрото на управителя висеше календарът на „Плейбой“. На път към игрището зад гаража нито едно момче не устояваше на изкушението да избърше стъклото с бейзболната си ръкавица и да зърне коя е разголената красавица на месеца.

От трите страни на гаража се простираха широки чакълести площадки. От време на време там се сбираха безредно камионите за далечни курсове — на Джими Питърс, на Кенуърт, на Рио — с огромни надписи отстрани: БРАТЯ ТРАКЪР. ДЕРИ-НЮТЪН-ПРОВИДЪНС-НЮ ЙОРК. Понякога бяха цели, друг път стояха само шасита или товарни каросерии, застинали безмълвно на задни колела и масивни дървени подпори.

Братята се стараеха да използуват задната площадка колкото е възможно по-рядко, защото бяха страстни поклонници на бейзбола и обичаха детските игри. Фил Тракър сам караше камион, затова момчетата почти не го срещаха, но Тони Тракър, мъжага с грамадни ръчища и не по-малко грамаден търбух, поддържаше счетоводните книги, тъй че Еди (който никога не играеше — майка му би го претрепала, ако чуеше, че играе бейзбол, търчи насам-натам, гълта прахоляк с деликатните си дробчета и рискува да си навлече я счупен крак, я контузия или Бог знае още какво) бе свикнал да го вижда наоколо. Постепенно гласът му бе станал за Еди част от самата игра — по късно на мястото му щеше да дойде гласът на коментатора Мел Алън. Грамаден, ала и някак призрачен с искрящо бялата си риза сред летния вечерен здрач, из който плъзват първите светулки, Тони Тракър крещи гръмовно: Ей, Рижия, първо стигни под топ’та, пък тогава я хващай!… Къде зяпаш бе, Дребосък? Как да улучиш топ’та, мама му стара, като не я гледаш?… Скачай, Подкова! Прасни му един кец в мутрата на втория защитник, пък да видим как ще те изкара от игра!

Никога не ги наричаше по имена, спомни си Еди. Винаги бяха ей, Рижия, ей, Русия, ей, Очилатия, ей, Дребосък. Топката неизменно се превръщаше в топ’та. А вместо бухалка в коментарите на Тони Тракър се вмъкваше някаква си „държалка“, тъй че се получаваше: „Ей, Подкова, захапи яко държалката, че инак все си изтървал топ’та.“

Широко усмихнат, Еди продължи нататък… и усмивката му помръкна. Над дългата тухлена сграда, където някога приемаха поръчки, поправяха камиони и складираха товари по за ден-два, днес тегнеше безмълвие. През чакъла бяха избуяли плевели и на страничните площадки не се виждаше нито един камион… само към края се беше килнало потъмняло, ръждиво ремарке.

Когато се приближи, забеляза зад стъклото на прозореца табела ЗА ПРОДАН.

Свършено е с братята , помисли той и сам се изненада от дълбоката печал, която му донесе тази мисъл… сякаш бе узнал за смъртта на близък човек. Сега се радваше, че не е отишъл към Западния булевард. Щом братя Тракър бяха рухнали — самите братя Тракър, дето изглеждаха вечни като света — то какво ли бе сполетяло улицата, където с радост минаваше в детството си? Тревожно осъзна, че не желае да разбере. Не желаеше да види Грета Бауи с прошарени коси, със затлъстели бедра от заседнал живот и неумерено ядене и пиене; много по-добре — много по-безопасно — беше просто да стои настрани.