Стивън Кинг - То

Пущинакът съвсем бе заприличал на джунгла и Еди за пръв път се зачуди откъде накъде тия буйни, непроходими дебри са си заслужили подобно име — можеха да се сравнят с всичко друго, само не и с пустиня. Защо не Гъсталакът? Или Джунглата?

Пущинак.

Думата звучеше мрачно, почти зловещо, но не пораждаше представа за гъсто преплетени шубраци и дървета, които се борят за място под слънцето; по-скоро напомняше за бавно пълзящи пясъчни дюни или голи простори, осеяни със сиви каменни късове и дебела кора от напукана глина. Пущинак. Безплодна пустош. Майк бе казал, че всички са безплодни и навярно имаше право. Седем души — и нито едно дете. Дори в днешните времена на семейно планиране това излизаше извън рамките на нормалното.

Гледаше през ръждивите ромбове, заслушан в далечното бръмчене на коли по Канзас стрийт и тихото бълбукане на потока в подножието на склона. Тук-там пролетното слънце проблясваше над водата като по късчета натрошено стъкло. Долу продължаваха да растат бамбукови гъсталаци, но сега изглеждаха някак нездраво бледи, като петна от плесен сред зеленината. Отвъд тях започваха мочурищата край Кендъскиг, където уж имало тресавище.

Най-щастливите си детски дни съм прекарал сред тая мръсотия , помисли той и потръпна.

Канеше се да тръгне назад, когато още нещо привлече погледа му — бетонен цилиндър с тежък железен капак. Леговища на морлоци — тъй ги наричаше Бен и се смееше гръмогласно, но в очите му нямаше веселие. Приближиш ли се до някой от тях, ще ти стигне до кръста (ако си хлапе) и ще видиш върху капака полукръг от релефни букви: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО — ДЕРИ. А от дълбините до ушите ти ще долети глухо бръмчене. Нейде работят машини.

Леговища на морлоци.

Там слязохме. През август. Накрая. Слязохме в едно от леговищата на морлоци, в каналите, но по-надолу вече не бяха канали. Бяха… бяха… какво?

Там, долу, лежеше Патрик Хокстетър. Преди То да го отвлече, Бевърли видяла как Патрик прави нещо лошо. Станало й смешно, но знаела, че е лошо. Май беше свързано с Хенри Бауърс, нали? Да, така мисля. И…

Той рязко се завъртя и закрачи към изоставения гараж. Вече не искаше да гледа надолу, не му се нравеха мислите, които навяваше Пущинакът. Искаше да се прибере у дома, при Майра. Не искаше да е тук. Не…

— Хващай, хлапе!

Обърна се към гласа и в този миг иззад оградата право насреща му полетя някаква топка. Падна и отскочи от чакъла. Еди протегна ръка и я хвана. Стори го без да мисли, с инстинктивен, почти елегантен жест.

Погледна какво е хванал и изведнъж сякаш всичко в гърдите му се разпадна сред смразяващ хлад. Някога предметът наистина бе заслужавал името топка. Сега беше само топче, омотано с канап, защото кожената обвивка липсваше. Еди виждаше накъде се провлачва канапът. Премяташе се над мрежата като самотна паяжинка и изчезваше надолу в Пущинака.

О, Господи , помисли той. О, Господи, То е тук, до мене, СЕГА…

— Слез да си поиграеш, Еди — подкани го гласът иззад оградата и премалял от ужас, той осъзна, че това е гласът на Бълвоча Хъгинс, убит в тунелите под Дери през август 1958.

Ето го и самият Бълвоч, катереше се по склона оттатък мрежата. Беше облечен в раиран бейзболен екип на „Нюйоркските янки“, омазан с петна от зеленина и осеян с полепнали лански листа. Прогнилата плът по масивното му лице провисваше на парцали и нишки. На мястото на едното око зееше черна кухина. Из косата му пъплеха дребни гадинки. На едната си ръка бе надянал бейзболна ръкавица, обрасла с лигав мъх. Разложените пръсти на другата се провряха в ромбовете на мрежата и когато Бълвоча ги сви, Еди чу ужасно, подлудяващо скърцане .

— Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“ — ухили се Бълвоча. Отвратително белезникава, сгърчена жаба изпълзя от устата му и тупна на земята. — Чуваш ли? Тая можеше да изхвръкне и от „Янки стадион“, мама му стара! И между другото, Еди, искаш ли да ти духам? Ще го сторя за петаче. Не, по дяволите, и без пари ще ти духам.

Лицето на Бълвоча се преобрази. Издутият пихтиест нос хлътна навътре, разкривайки две възпалени червени дупки, които Еди сънуваше в кошмарите си. Косата му загрубя, отдръпна се от слепоочията, стана сивкавобяла като паяжина. Прогнилата кожа на челото му се разцепи, разкривайки бяла кост, облепена със слузеста ципа като зацапана леща на фенерче. Бълвоча бе изчезнал; на негово място стоеше изчадието, което бе излязло изпод верандата на Нийбълт стрийт 29.