Стивън Кинг - То

Точно това трябваше да направим всички, просто да си стоим настрани. Нямаме работа тук. Да се завръщаш там, където си израснал, е като опит да направиш безумен йогистки трик — да си лапнеш краката и да се поглъщаш малко по малко, докато накрая изчезнеш съвсем; невъзможно е, и всеки нормален човек би трябвало да се радва на това, мътните да го вземат… а всъщност какво ли е станало с Тони и Фил Тракър?

Тони навярно се беше гътнал от сърдечен удар; човекът мъкнеше поне четиридесет кила наднормено тегло. А пък сърцето трябва да се щади. Поетите могат да дрънкат романтични приказки за разбити сърца и Бари Манилоу да пее за тях колкото си ще (двамата с Майра имаха всичките му плочи), но лично за своето Еди предпочиташе по една хубава електрокардиограма всяка година. Ясна работа, сърцето на Тони беше прещракало като евтин часовник. Ами Фил? Вероятно транспортна злополука. Еди, който сам си изкарваше залъка зад волана (или поне доскоро; напоследък возеше само знаменитостите, а през останалото време киснеше в канцеларията), знаеше какво означава транспортна злополука. Може би старият Фил бе изхвръкнал от заледения път на остър завой в Ню Хампшър или край Хейнсуил Уудс в северните райони на Мейн, или пък в някой дъждовен пролетен ден спирачките му бяха отказали на дългото надолнище към Хейвън южно от Дери. Да, можеше да го е сполетяло това или кой знае още какво от нещата, ставащи в печалните кънтри-балади с разни товарни шофьори, които носят високи каубойски шапки и все си мислят кого да измамят. Вярно, зад бюрото е скучно и самотно, но Еди неведнъж бе седял зад волана с единствената компания на инхалатора върху таблото (плюс камара хапчета в жабката) и знаеше, че цветът на истинската самота е мътночервен — цветът на автомобилни стопове, отразен в мокрия черен асфалт.

— Дявол да го вземе, как минава времето — въздъхна едва чуто Еди Каспбрак, без дори да усети, че го е казал на глас.

Размекнат и нещастен — сам не би повярвал доколко е привикнал с подобно чувство — Еди закрачи с луксозните си мокасини по хрущящия чакъл и мина зад ъгъла на сградата, за да погледне площадката, където бе наблюдавал безброй бейзболни мачове като хлапе — в ония времена хлапетата сякаш бяха деветдесет на сто от световното население.

Теренът си беше почти същият, но още от пръв поглед ставаше безпощадно ясно, че тук вече не се играе — през изминалите години традицията просто бе отмряла по някаква незнайна причина.

През 1958 година ромбовидното игрище беше очертано не с бели линии между базите, а с дълбоки пътечки, утъпкани от бягащи нозе. Всъщност те и бази нямаха — ония момчета, които някога играеха тук (и които днес бяха по-стари от Неудачниците, макар че Еди си спомняше как Стан на няколко пъти се включи в играта; с ударите се справяше едва-едва, но пък тичаше страхотно и имаше направо вълшебни рефлекси). Просто криеха под навеса зад дългата тухлена сграда четири парчета мръсен брезент и тържествено ги изнасяха, щом успееха да съберат отбор, а сетне ги прибираха също тъй тържествено, когато гъстите вечерни сенки сложеха край на играта.

Днес нямаше и следа от някогашните утъпкани пътечки. Тук-там през чакъла бяха прорасли гъсти буренаци. На места проблесваха строшени бирени бутилки; в старите времена хлапетата биха ги отстранили с благоговейно старание. Само едно си оставаше както някога — вехтата метална мрежа в края на терена, висока четири метра и цялата ръждясала, сякаш покрита със засъхнала кръв. Брънките й деляха небето на хиляди ромбчета.

Натам отбиваха топката , унесено помисли Еди, застанал с ръце в джобовете на мястото, където беше началната база преди двайсет и седем години. Отвъд мрежата и право долу в Пущинака. На такъв удар му викаха Автоматична точка. Той се разсмя и тутакси нервно погледна наоколо, сякаш бе чул смеха на някакъв призрак, а не на човек с мокасини за шейсет долара — солиден човек, реален като… ами… реален като… като…

И му се стори, че чува шепота на Ричи: Зарежи, Едс. Изобщо не си реален. Напоследък я ти се случи някоя хилка, я не, пък и да се случи, пукната пара не струва. Тъй ли е?

— Да, тъй е — глухо изрече Еди и подритна няколко камъчета.

Всъщност бе виждал само две топки да изхвръкват отвъд мрежата зад гаража на братя Тракър; и двете бяха отбити от едно и също момче — Бълвоча Хъгинс. Бълвоча беше нелепо едър, на дванайсет години вече надхвърляше метър и осемдесет и тежеше към осемдесет килограма. Прякорът му идваше от таланта да се оригва поразително протяжно и гръмко — най-добрите му постижения напомняха нещо средно между жабешко квакане и песен на щурец. Понякога потупваше устата си с длан и тогава оригването се превръщаше в боен вик на прегракнал индианец.