Стивън Кинг - То

Внезапно потресена, тя осъзна, че стои край автоматичната пералня, където бе дошла в онзи далечен юнски ден заедно със Стан Юрис, Бен и Еди, за да изчистят парцалите — парцалите, напоени с кръв, която виждаха само те. Сега прозорците бяха замазани със сапун, а на вратата висеше ръкописна табелка: ЗА ПРОДАН, СПРАВКИ ПРИ СОБСТВЕНИКА. Надничайки между сапунените ивици, Бевърли зърна празния салон със светли правоъгълници по мръсножълтите стени там, където бяха стояли машините.

Отивам си у дома , помисли тя с отчаяние, но въпреки всичко продължи напред.

Кварталът почти не се бе променил. Тук-там липсваха дървета, навярно повалени от болест брястове. Къщите изглеждаха малко по-мизерни; счупените прозорци като че се срещаха по-често, отколкото в детството й. На места липсващите стъкла бяха заменени с картон. Другаде не.

И ето че стоеше пред жилищния блок на Долна главна улица 127. Още си беше на място. Нейде през отминалите години олющената бяла боя от спомените й се бе превърнала в също тъй олющено кафяво, но други промени нямаше. Ето прозорецът към някогашната им кухничка; ето прозорецът на нейната стая.

( Джим Дойън, да се махаш от тая улица! Идвай тук незабавно, да не искаш да те претрепе някоя кола? )

Тя потрепера, скръсти ръце пред гърдите си и стисна лактите в шепи.

Татко може би още живее тук; о, да, може да е тук. Само насила биха го преместили. Просто тръгни натам, Бевърли. Огледай пощенските кутии. Три кутии за три апартамента, както някога. И ако видиш надпис МАРШ, можеш да натиснеш звънеца и скоро ще чуеш как по коридора се тътрят чехли, сетне вратата ще се отвори и ще зърнеш човека, чиято сперма те е създала червенокоса и левичарка, дала ти е таланта да рисуваш… спомняш ли си го как рисуваше? Можеше да нарисува каквото си поиска. Е, стига да е в настроение, разбира се. Само че рядко беше в настроение. Сигурно е имал доста тревоги. Но когато му дойдеше настроението, можеше с часове да седиш и да гледаш как рисува котки, кучета, коне и крави, от чиито муцуни излита балонче с надпис МУУУ. Ти се смееше, той също се смееше, а после казваше: „Хайде ти, Беви“ и когато поемаше молива, той направляваше ръката ти и ето че изпод собствените пръсти се размотаваха очертанията на котка или усмихнато човече, а ти вдъхваше аромата на бръснарски одеколон и топлия дъх на кожата му. Тръгни натам, Бевърли. Натисни звънеца. Той ще излезе състарен, лицето му ще е прорязано с дълбоки бръчки, а зъбите — колкото са останали — ще са жълти, той ще те погледне и ще каже: „Я, ами че туй е Беви, Беви е дошла у дома да навести стария си татко, влизай, Беви, толкова се радвам да те видя, много се радвам, защото се тревожа за теб, Беви, МНОГО се тревожа.“

Тя бавно закрачи по пътеката и край джинсите й шумоляха листата на плевелите, израсли между напуканите бетонни плочи. Взря се в прозорците на първия етаж, но завесите навсякъде бяха дръпнати. Огледа пощенските кутии. Трети етаж — СТАРК и УЕДЪР. Втори етаж — БЪРК. Първи етаж — дъхът й секна — МАРШ.

Но няма да позвъня. Не искам да го виждам. Няма да натисна звънеца.

Твърдо решение, най-сетне! Решение, което отваря пътя към пълноценен и плодотворен живот, изпълнен с непоколебимост! Тръгва обратно по пътеката! Към центъра! Към „Градски дом“! Куфари! Такси! Самолет! Чупката, Том! Жизнени успехи! Щастливи старини!

Натисна звънеца.

От хола долетяха познатите трели — някога този звън й напомняше име на китаец: Чинг-Чонг! Тишина. Никакъв отговор. Изведнъж тя усети, че ужасно й се пишка и смутено пристъпи от крак на крак.

Няма никой , помисли си с облекчение. Сега мога да си вървя.

Но вместо това отново натисна звънеца — Чинг-Чонг! Никакъв отговор. Пак се сети за чудесния стих на Бен и опита да си припомни точно кога и как бе признал, че го е писал, и защо за част от секундата бе свързала това с първия си менструален период. На единайсет години ли бе дошло за пръв път? Едва ли, макар че болезненият растеж на гърдите й бе почнал още през зимата. Защо…? После в главата й нахлу досадният образ на хиляди гарги по телефонни жици и покриви, огласящи бледото пролетно небе с клюкарски крясъци.

Сега си тръгвам. Позвъних два пъти; стига толкова.

Ала пак натисна звънеца.

Чинг-Чонг!

Този път чу нечии стъпки и звукът беше точно такъв, какъвто го очакваше — морно шушнене на вехти чехли. Тя се озърна отчаяно и беше почти, даже съвсем готова да хукне назад. Имаше ли време да изтича по бетонната пътека и да изчезне зад ъгъла, оставяйки баща си с убеждението, че всичко е било само хлапашка лудория? Хей, мистър, имате ли принц Албърт в кутия?…