Стивън Кинг - То

— Много стар — замислено повтори мисис Кърш над празната чашка, гледайки Бевърли с крайчеца на пожълтелите си очи. Отново оголи кривите си зъби в гнусна, почти злорада усмивка. — Пристигна с мене от родния дом. Ами инкрустацията РГ? Забелязахте ли я?

— Да. — Гласът сякаш долиташе отдалече, а част от съзнанието й крещеше: Ако не разбере, че си забелязала промяната, може би всичко ще се размине, ако не разбере, ако не усети…

— Тейко ми — каза мисис Кърш и при думата тейко Бевърли забеляза, че пеньоарът също се е променил. Бе придобил някакъв петносан, мръсночерен цвят. Медальонът изобразяваше череп с болнаво зяпнала челюст. — Казваше се Робърт Грей, известен като Боб Грей, а още по-известен като Пениуайз Танцуващият клоун. Макар че и това не му беше истинското име. Обаче много си падаше по майтапите тейко ми. — Тя пак се разсмя. Част от зъбите й бяха почернели като пеньоара. Бръчките се впиваха все по-дълбоко. Млечнорозовата кожа бе придобила болезнено жълт оттенък. Пръстите й се сгърчваха като хищни лапи. — Хапни нещо, миличка.

Гласът й бе отскочил нагоре с половин октава, но навярно тъкмо тая октава беше спукана и скърцаше като врата на гробница, която се люшка безсмислено върху панти, зацапани с черна пръст.

— Не, благодаря — чу от собствените си устни Бевърли изтънялото гласче на дете, което трябва да бяга час по-скоро. Думите сякаш не се зараждаха в мозъка й; всъщност първо излитаха от устата и трябваше да заобиколят до ушите, за да узнае какво е казала.

— Не? — запита вещицата и се ухили.

Провлачвайки сгърчени лапи към подноса, тя взе да тъпче в устата си шепи конфитюрени курабиики и тънки резенчета кейк с искряща глазура. Ужасяващите й зъби подскачаха нагоре-надолу, нагоре-надолу; дългите, мръсни нокти се впиваха в сладкишите; по костеливата щръкнала брадичка се сипеха трохи. Дъхът й вонеше на мъртви твари, пукнати от газовете на разложението. Смехът й звучеше като задгробен кикот. Косата продължаваше да оредява. Тук-там прозираше кожа, облепена с люспи пърхот.

— О, много си падаше по майтапите тейко ми! Чуйте един майтап, мис, сигурно ги обичате и вие: не ме е родила майната, ами тейко ми. Издриска ме през гъза! Хиии! Хиии! Хиии!

— Трябва да тръгвам — чу Бевърли от устата си същия тъничък, дълбоко засегнат глас — глас на момиче, срещнало потресаващо безсрамие на първия си бал. В краката й нямаше капчица сила. Смътно осъзна, че това в чашката не е чай, а говна, течни говна, дружески дар от каналите под града. И тя бе отпила от тях — не много, но поне глътчица, о, Боже, о, Боже, о, благи Исусе, моля те, моля те…

Старицата се съсухряше, изтъняваше пред очите й; сега отсреща седеше дърта вещица с лице като сбръчкана ябълка — седеше, люшкаше се напред-назад и се кикотеше с писклив, пронизителен гласец.

— О, аз и тейко сме едно и също — избъбри тя, — хвани единия, та удари другия, и ако имаш капчица мозък, миличка, хуквай да бягаш право откъдето си дошла, бързо бягай, защото останеш ли, чака те нещо по-лошо от смъртта. Никой умрял в Дери не умира наистина. Знаеш го отпреди; повярвай сега.

Като в забавен кадър Бевърли притисна нозе към пода. Зърна се сякаш отстрани как става на крака, как отстъпва от масичката и вещицата в непоносим изблик на ужас и неверие — неверие, защото за пръв път осъзна, че кокетната масичка не е от черен дъб, а от карамел. Пред очите й вещицата с кикот отчупи парче от плота и лакомо го натъпка в хлътналата си полуразложена уста.

Сега виждаше, че чашите са от бял фондан, умело поръбен със синя глазура. Исус и Джон Кенеди бяха изобразени върху почти прозрачни захарни плочици; докато ги гледаше, Исус се изплези, а Кенеди намигна похотливо.

— Всички те чакаме! — изкрещя вещицата и ноктите й заскърцаха по карамелената масичка, оставяйки дълбоки бразди върху лъскавия плот. — О, да! О, да!

Абажурите бяха от бял шоколад. Ламперията — от дъвчащи бонбони. Сведе очи и видя, че обувките й оставят отпечатъци по паркета, който изобщо не беше паркет, а блокчета шоколад. От сладките миризми взе да й призлява.

О, Господи, това е приказката за Хензел и Гретел, това е вещицата, която ме плашеше най-много, защото яде дечица…

— Тебе и твоите приятели! — гръмко се кискаше вещицата. — Тебе и твоите приятели! В клетката! В клетката, докато пламне пещта!

Тя се задъха от смях и Бевърли хукна към вратата, ала сякаш тичаше в забавен кадър. Кикотът на вещицата кънтеше и пърхаше около главата й като ято прилепи. Бевърли изпищя. Коридорът вонеше на захар, халва, карамел и отвратителни синтетични ягоди. На влизане бе видяла, че дръжката на вратата е от изкуствен кристал. Сега вместо нея имаше чудовищен захарен диамант.