Стивън Кинг - То

— Да — съгласи се Бев.

— Работих в болницата — продължи мисис Кърш. — Дълги години бях там — още от 1925. Съпругът ми вложи парите удачно. А сега си имам тихо пристанище. Поогледайте, мис, докато кипне водата.

— Не, аз…

— Моля ви… все още се чувствувам виновна. Обиколете, ако ви се иска.

И тя обиколи. Родителската спалня сега бе станала спалня на мисис Кърш и разликата беше огромна. Стаята изглеждаше някак по-светла и просторна. Голям кедров скрин с инкрустирани инициали РГ пръскаше из въздуха нежен аромат. Леглото беше покрито с грамаден китеник. Върху него бяха изтъкани жени край извор, пастирчета, косачи. Великолепен китеник.

Детската стая се бе превърнала в шивашко ателие. На масичка от ковано желязо под две ярки шарнирни лампи стоеше черна машина „Сингер“. На едната стена висеше образът на Исус, срещу него — снимка на Джон Кенеди. Под Кенеди имаше изящно бюфетче — вместо китайски порцелан по лавичките бяха подредени книги, но това не го загрозяваше.

Най-сетне влезе в банята.

Стените бяха пребоядисани в розово — тъкмо толкова бледо и меко, колкото да не изглежда безвкусно. Фаянсът беше подновен, и все пак докато пристъпваше към мивката, тя усети как отново я сграбчва старият кошмар; щеше да надникне в онова черно, изцъклено око, щеше да чуе шепота, сетне кръвта…

Докато се привеждаше над мивката, тя зърна в огледалото бледото си лице с тъмни кръгове под очите, после надникна в мрачния канал, очаквайки гласовете, смеха, стоновете, кръвта.

Нямаше представа колко е стояла приведена над мивката, очаквайки видения и звуци отпреди двайсет и седем години; от унеса я изтръгна гласът на мисис Кърш:

— Чаят е готов, мис!

Отскочи, изтръгна се от хипнозата и напусна банята. И да бе имало някога мрачна магия в този канал, днес вече я нямаше… или спеше.

— О, не биваше!

Мисис Кърш я изгледа лъчезарно и се подсмихна.

— О, мис, нямаше да говорите така, ако знаехте колко рядко ми идват гости напоследък. Да знаете само как отрупвам масата като дойде инкасатор да види водомера! На излизане едвам се крепи!

На кухненската масичка имаше чашки и чинийки от изящен костен порцелан със сини ръбчета. До тях — поднос със соленки и курабийки. Над калайдисаното чайниче се вдигаше ароматна пара. Развеселена, Бев си помисли, че липсват само мънички сандвичета от хлебна среда — лелинисандвичи , така ги наричаше някога, без пауза между думите. Обикновено биваха три вида: със сирене крема и маслини, с кресон и с яйчена салата.

— Заповядайте, мис — каза мисис Кърш. — Седнете да ви налея.

— Не съм мис — поправи я Бевърли и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката.

Мис Кърш се усмихна и небрежно махна с ръка: чудо голямо!

— Тъй казвам на всички хубави девойчета. Просто навик. Не се обиждайте.

— Ни най-малко — отвърна Бевърли. Но кой знае защо, тревогата плъзна из душата й меко, като перце: в усмивката на старицата сякаш имаше нещичко… какво? Неприятно? Фалшиво? Многозначително? Не, просто нелепо бе да мисли така, нали?

— Тъй сте преобразили всичко, че просто се влюбих в къщата.

— Наистина ли? — запита мисис Кърш и наля. Чаят изглеждаше черен, мътен. Бевърли вече не бе уверена дали й се пие… и изведнъж разбра, че изобщо не иска да бъде тук.

На звънеца наистинапишеше Марш , внезапно прошепна някой в главата й. Обзе я страх.

Мисис Кърш й подаде чашката.

— Благодаря — каза Бевърли. Вярно, чаят изглеждаше мътничък, но ароматът беше вълшебен. Отпи. Чудесно. Престани да се плашиш от сенките , каза си тя. — Онзи кедров скрин е просто изумителен.

— Антична работа! — кимна мисис Кърш и се разсмя. Бевърли забеляза, че красотата на старицата има само един недостатък, доста често срещан из тия северни области. Зъбите й бяха развалени — яки, но развалени. Имаха жълт цвят и предните два се застъпваха. Кучешките изглеждаха много дълги, почти като бивни.

Бяха бели… когато отвори вратата, тя се усмихна и ти се учуди колко са бели.

Изведнъж разбра, че не е само поизплашена . Обзе я внезапното желание — стремеж — да се измъкне оттук.

— Много е стар, о, да! — провикна се мисис Кърш и изгълта чая си до дъно с рязко, противно гъргорене. Усмихна се на Бевърли — ухили се — и Бевърли видя, че очите на старицата също са се променили. Сега роговиците бяха жълтеникави, старчески, прошарени с мътни червени жилки. Косата бе оредяла, някак болнава; вместо сребро със златни нишки вече имаше само мътна, безжизнена сивота.