Стивън Кинг - То

Внезапно от гърдите й се отрони дълбока въздишка и тя се помъчи да овладее гърлото си, защото подир въздишката напираше смях на облекчение. Все пак не беше баща й. От прага я гледаше висока старица, наближаваща осемдесетте. Косата й беше дълга й пищна, почти чисто бяла, само тук-там нашарена със златисти нишки. Иззад очилата без рамки надничаха ясносини очи с цвета на водата във фиордите, откъдето навярно бяха дошли нейните прадеди. Беше облечена в пурпурен пеньоар от моарирана коприна.

— Какво ще обичате, мис?

— Извинявайте — каза Бевърли. Желанието за смях бе отминало също тъй бързо, както се появи. Забеляза върху шията на старицата медальон. Навярно беше истинска слонова кост, обрамчена с тъничка, едва забележима златна ивица. — Сигурно съм сбъркала звънеца. — Или нарочно си избрала грешен звънец , нашепна коварно гласче в главата й. — Търсех Марш.

— Марш? — Старицата изящно сбръчка чело.

— Да, разбирате ли…

— Тук няма никакъв Марш — заяви жената.

— Но…

— Освен ако… да не би да говорите за Алвин Марш?

— Да! — възкликна Бевърли. — Баща ми!

Старицата надигна ръка и докосна медальона. Втренчи се в посетителката и Бевърли изведнъж се почувствува смехотворно млада, сякаш стоеше тук с кутия курабийки от скаутския отряд или пък с наръч лепенки: подкрепете гимназиалния отбор „Тигрите от Дери“. После старицата се усмихна… любезно и все пак някак тъжно.

— Ама вие наистина сте му позагубили дирите, мис. Чужда съм и не бих искала първа да ви го кажа, обаче баща ви почина още преди пет години.

— Но… на звънеца…

Бевърли погледна отново и от устните й се изтръгна тихичък, объркан звук — бледо подобие на смях. Вълнението и твърдата подсъзнателна увереност, че нейният старец още е тук, я бяха накарали да прочете МАРШ вместо КЪРШ.

— Вие ли сте мисис Кърш? — запита тя. Беше потресена от вестта за баща си, но и се стесняваше от грешката — старата дама щеше да я сметне едва ли не за неграмотна.

— Да, мисис Кърш — кимна жената.

— Вие… познавахте ли татко?

— Съвсем слабо — отвърна мисис Кърш. Гласът й звучеше като на Йода от филма „Империята отвръща на удара“ и Бевърли усети как отново я напушва смях. Откога ли не бе изпитвала тъй вихрена смяна на настроенията? Честно казано, не помнеше… но ужасно се боеше, че скоро ще си спомни. — Той беше предишният наемател на партера. Зърнахме се за няколко дни, докато аз се нанасях, а той напускаше. Пресели се на Рауърд лейн. Знаете ли къде е?

— Да — каза Бевърли. Рауърд лейн се отделяше от Долна главна четири пресечки по-нататък, там блокчетата бяха още по-малки и отчайващо порутени.

— Понякога го виждах из пазара на Костело авеню — продължаваше мисис Кърш, — а и в автоматичната пералня, преди да я закрият. От време на време си казахме по някоя дума. Ние… девойче, ама вие съвсем пребледняхте. Извинявайте. Влезте да пийнете чаша чай.

— Не, не мога — глухо изрече Бевърли, но наистина се чувствуваше пребледняла, почти прозирна като матово стъкло. И наистина желаеше да поседне с чаша чай в ръката.

— Можете и ще пиете — сърдечно заяви мисис Кърш. — Това е най-малкото, което мога да ви предложа след толкова неприятна новина.

Преди да възрази, Бевърли се озова в сумрачния коридор и закрачи подир старицата към кухнята на някогашния си апартамент, който днес изглеждаше много по-малък, но някак безопасен — навярно защото всичко беше променено. Вместо трите стола и масата с розов гетинакс сега имаше съвсем малка кръгла масичка с букет изкуствени цветя в глинена ваза. Вместо вехтия хладилник „Келвинейтър“ с тенекиен цилиндър отгоре (баща й го поддържаше с непрестанно човъркане) имаше медночервен „Фрижидер“. Печката беше мъничка, но явно удобна. На стената над нея беше прикрепена микровълнова фурна „Амана“. През стъклата зад сините завески се виждаха саксии с цветя. Линолеумът от детството й бе изчезнал, разкривайки някогашния паркет. Дълго и старателно натриване с паркетин му бе придало мек блясък.

Докато слагаше чайника на печката, мисис Кърш се озърна.

— Тук ли израснахте?

— Да — каза Бевърли. — Но сега е съвсем различно… толкова спретнато и чисто… великолепно!

— Колко сте мила — възкликна мисис Кърш и усмивката я подмлади. Беше лъчезарна. — Имам нещичко, знаете. Не е кой знае колко, но с парите от социалната осигуровка стига за сносен живот. Някога бях шведско девойче. Пристигнах в тази страна през 1920, четиринайсетгодишна и без пукната пара — а това е най-добрият начин да разбереш стойността на парите, не смятате ли?