Стивън Кинг - То

— Руъръл Стар № 2, Хемингфорд Хоум, Небраска. — Леко развеселен от смаяния й поглед, той помълча, после добави: — Пощенски код 59341.

— Шегувате ли се, мистър Ханском?

— Съвсем не.

— Значи се преселвате в Дери?

— Не, засега не възнамерявам.

— Доста път е трябвало да биете за една-две книги, нали? Нямате ли библиотеки в Небраска?

— Вижте, това е сантиментална история — каза Бен. Очакваше да се смути, че разказва такива неща пред непозната, но всъщност беше напълно спокоен. — Израснах в Дери, нали разбирате. Връщам се за пръв път откакто бях хлапе. Разхождах се, гледах какво се е променило и какво не. И изведнъж ми хрумна, че откакто навърших три години, та чак до тринайсет, съм висял все в библиотеката, а нямам нищичко за спомен от ония десет години. Даже и най-обикновена пощенска картичка. Имах няколко сребърни долара, но единия изгубих, а другите подарих на приятел. Май просто искам спомен от детството си. Малко е късничко, но по-добре късно, отколкото никога, нали така казват?

Керъл Данър се усмихна и хубавичкото й лице стана невероятно красиво.

— Мисля, че постъпвате много мило — каза тя. — Ако почакате десетина-петнайсет минути, картата ви ще бъде готова.

Бен също се усмихна.

— Сигурно ще трябва да внеса някаква гаранция. Не съм местен жител и тъй нататък…

— Имахте ли карта някога?

— Разбира се. Ако изключим приятелите, библиотечната карта беше най-важното…

— Бен, идвай веднага тук! — провикна се някой и гласът проряза като скалпел тишината в читалнята.

Бен се озърна с тръпки на неволна вина, както става, когато някой вдига шум в библиотека. Не видя познато лице… а в следващия миг осъзна, че никой не е надигнал глава, никой не проявява признаци на досада. Старците продължаваха да си четат „Дери нюз“, бостънския „Глоуб“, „Нейшънъл Джиографик“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Юнайтед Стейтс Нюз енд Уърлд Рипорт“. На една маса в справочния отдел две ученички все така се привеждаха над камара вестници и куп каталожни картони. Няколко читатели продължаваха да преглеждат книгите на рафта с табелка ПОСЛЕДНИ ИЗДАНИЯ — ОТПУСКАТ СЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ. Един старец със смешно шофьорско каскетче и празна лула между зъбите невъзмутимо прелистваше албум с рисунки на Луис де Варгас.

Пак се обърна към младата жена, която го гледаше озадачено.

— Смущава ли ви нещо?

— Не — усмихна се Бен. — Стори ми се, че чух някакъв звук. Май съм по-уморен от полета, отколкото мислех. Та, какво казвахте?

— Всъщност вие казвахте. Но се канех да добавя, че ако някога сте имали карта, името ви ще е запазено в архивите. Сега съхраняваме всичко на микрофилм. Май не е както в детските ви години.

— Да — съгласи се той. — Доста промени има в Дери… но и доста неща ми изглеждат все същите.

— Е, добре, просто ще проверя и ще ви издам дубликат. Безплатно.

— Великолепно — каза Бен.

И преди да добави някоя благодарствена дума, гласът отново процепи благоговейната тишина на читалнята — този път по-гръмко, изпълнен със злокобно веселие:

— Качвай се горе, Бен! Качвай се, тлъсто дупе шибано! Говори твоят живот, Бен Ханском!

Бен се изкашля.

— Безкрайно съм ви задължен — изрече той.

— О, дреболия. — Тя леко наклони глава и се взря в него. — Горещо ли е навън?

— Малко. Защо?

— Изглеждате ми…

— Бен Ханском го стори! — изкрещя гласът. Долиташе откъм рафтовете на горния етаж. — Бен Ханском уби децата! Хванете го! Дръжте го!

— … изпотен — довърши библиотекарката.

— Тъй ли? — идиотски се учуди той.

— След малко ще е готово — каза тя.

— Благодаря.

Мис Данър седна зад вехтата пишеща машина в края на бюрото.

Бен бавно се отдалечи, усещайки как сърцето гърми като тъпан в гърдите му. Да, потеше се; лепкави струйки бяха плъзнали по челото му, под мишниците, през космите на гърдите. Вдигна глава. От горния край на лявата стълба го наблюдаваше Пениуайз Клоунът. Цялото му лице беше омазано с бял грим. Кърваво червило разтягаше устата му в усмивка на убиец. Вместо очи зееха празни орбити. В едната си ръка той стискаше грозд балони, в другата държеше книга.

Не той , поправи се Бен. То. Ето ме, стоя сред ротондата на Общинската библиотека в този пролетен следобед на 1985 година, вече съм възрастен, а насреща ми се изправя най-страшният кошмар от детството. Насреща ми се изправя То.

— Качвай се, Бен — подвикна отгоре Пениуайз. — Няма да ти сторя нищо лошо. Нося ти книга! Книга… и балонче. Качвай се!