Стивън Кинг - То

А стане ли това , помисли Бен, То ще ме спипа. Ще НИ спипа. И край.

Без сам да знае къде отива, той пое нагоре по Канзас стрийт. И внезапно се запита: Какво направихме със сребърния долар?

Още не можеше да си спомни.

Сребърният долар, Бен… Бевърли ти спаси живота с него. Твоя… може би и на другите… най-вече на Бил. То едва не ми разпра шкембето, преди Бевърли да… какво? Какво е направила? И как е било възможно? Тя го прогони, а ние й помагахме. Но как?

Изведнъж в главата му изплува една дума — непозната, безсмислена, ала той цял изтръпна от нея: Чюд .

Сведе поглед към тротоара, зърна за миг тебеширена рисунка на костенурка и светът сякаш се разля пред очите му. Здраво стисна клепачи и когато ги разтвори видя, че не е костенурка; просто квадрати за игра на дама, полуизтрити от дъждеца.

Чюд.

Какво означаваше това?

— Не знам — изрече той и когато се озърна, за да види дали някой не го е чул как си приказва сам, разбра, че е завил от Канзас стрийт по Костело авеню. Преди малко бе казал на другите, че в тукашното си детство е бил щастлив само сред Пущинака… ала не беше съвсем вярно, нали? Имаше още едно място. Случайно или съзнателно, бе стигнал до това място — Общинската библиотека.

Една-две минути постоя пред сградата без да вади ръце от джобовете. Не се бе променила; и днес изпитваше детското възхищение от нейните очертания. Както става понякога с умело проектираните каменни здания, библиотеката объркваше окото на наблюдателя с привидни противоречия: тежката, солидна външност някак се уравновесяваше от изящните арки и стройните колони; изглеждаше масивна като банков сейф и същевременно крехка и чиста (да, наистина беше крехка за градско здание, особено пък построено към края на миналия век, а прозорците с тънки железни рамки бяха елегантно заоблени). Тия противоречия я спасяваха от грозотата и Бен не се учуди, когато в душата му потрепна любов към старата сграда.

По Костело авеню също нямаше особени промени. Като се озърна, Бен видя Общинския съвет и неволно се запита дали градският пазар още си е на старото място — там, където Костело Авеню правеше плавен завой към Канзас стрийт.

Почти без да забелязва, че мокри елегантните си ботуши, той закрачи през ливадата пред библиотеката, за да огледа стъкления коридор между главната сграда и детския отдел. Тук също нищо не бе променено и като спря край провисналите клони на една плачеща върба, Бен се загледа как хората сноват по прехода. Изпълни го някогашното радостно възхищение и той за пръв път забрави истински какво се бе случило в края на срещата. Спомни си как в детството идваше точно на това място, само че през зимата — пробиваше си път през през сняг до кръста и стоеше тук по десет-петнайсет минути. Идваше по мръкнало и тъкмо контрастите го привличаха, приковаваха го неподвижен, докато пръстите му се вкочаняваха и снегът се топеше в зелените му гумени ботуши. Наоколо се разливаше акварелен здрач, над пурпурния свят плъзваха ранните зимни сенки, на изток небосводът ставаше пепеляв, а на запад тлееше като жарава. Ставаше студено, температурата спадаше до десетина градуса под нулата, а нерядко и повече, ако вятърът вееше откъм замръзналия Пущинак.

Но само на тридесет метра от него хората сновяха напред-назад по ризи. Само на тридесет метра от него неоновите лампи създаваха тунел от ярка бяла светлина. Групички дечурлига притичваха със смях, влюбени гимназисти се държаха за ръце (ако ги видеше, библиотекарката им нареждаше да престанат). Имаше някаква магия, добра магия, и той още бе твърде малък, за да я обясни с толкова прозаични неща като електричество и парно отопление. Магията бе този грейнал цилиндър от светлина и живот, свързал двете здания като пъпна връв, магията бе да гледа как хората крачат по него сред мрачното заснежено поле, неподвластни на мрак и студ. Това ги правеше прекрасни и божествени.

Накрая си тръгваше (както сега) и заобикаляше към главния вход (както сега), но винаги спираше за един сетен поглед назад (както сега), преди масивният каменен ръб на сградата да закрие крехкото вълшебство.

Скръбно усмихнат от болката на носталгията, която пристягаше сърцето му, Бен изкачи стъпалата към входа на библиотеката и спря за миг на тясната веранда зад колоните, където беше прохладно и в най-горещия ден. После отвори желязната врата и навлезе в тишината.

Силата на спомена едва не го зашемети, когато пристъпи под мекото осветление на висящите стъклени глобуси. Не беше физическа сила — като плесница или юмрук в зъбите. По-скоро напомняше онова причудливо чувство за раздвоение и прегъване на времето, което хората, по липса на по-добър израз, наричат deja vu — вече видяно. Бен го бе изпитвал и друг път, но никога с толкова замайваща сила; спрял за секунда-две край вратата, той се чувствуваше буквално изгубен във времето и нямаше ясна представа на колко години е. Тридесет и осем или единадесет?