Стивън Кинг - То

— Добре, аз съм готов — каза Еди.

— Секундичка! — викна Бевърли, докато останалите се надигаха от местата. — Курабийките с късметчета! Не ги забравяйте!

— Чудо голямо — промърмори Ричи. — Представям си моето. СКОРО ЩЕ БЪДЕТЕ СДЪВКАН ОТ ГРАМАДНО ЧУДОВИЩЕ. ЖЕЛАЕМ ВИ ПРИЯТЕН ДЕН.

Разсмяха се. Майк поднесе паничката с курабийки на Ричи, който си взе и я подаде по-нататък. Бил забеляза, че никой не отвори своята курабийка, преди паничката да обиколи всички; просто седяха, а малките топчести сладкиши лежаха на масата отпред или в дланите им. Когато усмихнатата Бевърли взе последната, Бил усети как в гърлото му напира вик: Не! Не го правете, не бива, върнете ги, не отваряйте!

Но беше късно. Бевърли бе разчупила курабийката, Бен се канеше да стори същото, Еди се мъчеше да среже своята с ръба на вилицата и миг преди усмивката на Бевърли да се превърне в гримаса на ужас, Бил успя да помисли: Знаехме, разбрахме отнякъде, защото никой не захапа курабийката. Това беше най-нормалният жест, но никой не го стори. Някаква частица от нас все още помни… всичко.

И това подсъзнателно познание бе най-ужасяващото откритие за деня; дори най-красноречивите слова на Майк не биха им доказали по-убедително, че То ги е белязало дълбоко и трайно… с белези, неизличени и до днес.

Над курабийката на Бевърли бликна кръв като от срязана артерия. Аленото фонтанче опръска ръката й, покапа върху бялата покривка, попи на ярко червено петно и плъзна наоколо розови пипала.

Еди Каспбрак нададе задавен вик и с отвращение се отблъсна от масата, размахвайки толкова стреснато ръце и крака, че едва не прекатури стола. От курабийката му се измъкваше като от пашкул грамадна буболечка с грозна, жълтокафява хитинова броня. Обсидиановите й очи сляпо се взираха напред. Когато скочи върху чинията на Еди, от гърба й се посипаха трошици — Бил ясно чу тихото им шумолене и този звук изпълни с кошмари сънищата му, когато полегна да дремне същия следобед. Щом се озова на свобода, буболечката сбра задни крачка, разтърка ги със сухо бръмчене и Бил осъзна, че това трябва да е някакъв ужасно уродлив щурец. Насекомото пролази до ръба на чинията и тупна по гръб върху покривката.

— О, Господи! — едва изпъшка Ричи. — О, Господи, Шеф Бил, това е око, мили Боже, това е око, мамка му, око …

Бил рязко врътна глава и видя как Ричи се взира в курабийката си, озъбен от погнуса. Част от лъскавата коричка на сладкиша бе паднала върху масата и от дупката гледаше изцъклено човешко око. По бледокафявия ирис и роговицата имаше полепнали трохи.

Бен захвърли своята курабийка — не целенасочено, а с трескавия жест на човек, който ненадейно се сблъсква с отвратителна изненада. Докато сладкишът се търкаляше по масата, Бил зърна вътре два изкъртени зъба, потъмнели от спечена кръв. Потракваха като семена в суха кратуна.

Отново погледна Бевърли и видя, че тя си поема дъх за писък. Беше вперила очи в насекомото, което бе изпълзяло от курабийката на Еди и сега лежеше по гръб върху покривката, потрепвайки безсилно с крачета.

Бил пристъпи към действие. Не мислеше, само реагираше. Интуиция , мина му през ума, докато се хвърляше напред и притискаше с длан устата на Бевърли, преди да е изпищяла. Ето, че действувам по интуиция. Майк трябва да се гордее с мен.

Вместо писък, от устата на Бевърли излетя само задавено: Мммммфф!

Еди издаваше познатите свистящи хрипове. Бил реши, че няма страшно, едно по-яко пръскане с дробосмукачката щеше да го оправи. Ще му мине като на куче , както би казал Фреди Файърстоун, и Бил се зачуди — не за пръв път — защо на човек му хрумват толкова идиотски мисли в най-тежките моменти.

Свирепо огледа останалите и от устата му излетяха думи от онова далечно лято — невероятно архаични, ала в същото време поразително уместни:

— Млък и трайко! Всички! Гък да не чувам! Млък и трайко!

Рич плъзна длан по устните си. Лицето на Майк бе станало мръсносиво, но той намери сили да кимне. Всички се отдръпнаха от масата. Бил не бе разчупил курабийката си, но сега видя как двете половинки помръдват бавно — напън и отпускане, напън и отпускане — докато личният му подарък се мъчи да излезе.

— Ммммммфф! — изпъшка отново Бевърли, гъделичкайки дланта му с дъха си.

— Млък и трайко, Бев — каза той и отдръпна ръка.

Очите сякаш бяха изпълнили половината й лице. Устните й трепереха.

— Бил… Бил, видя ли?

Тя пак плъзна поглед към масата и се загледа в щуреца. Насекомото явно умираше. Фасетъчните му очи гледаха Бевърли и след миг тя започна да стене.