Стивън Кинг - То

— Изглежда, че… — започна Бевърли, но Майк поклати глава. Не беше свършил.

— Трябва да разберете, че шансовете ни за успех са непредсказуеми. Знам, че са слаби, както знам и това, че щяха да са малко по-добри, ако Стан беше с нас. Не много големи, но все пак по-добри. Без Стан нашият някогашен кръг се разкъсва. Искрено казано, при това положение не вярвам, че То може да бъде унищожено или даже прогонено за известно време, както миналия път. Като деца ние сътворихме идеалния кръг по някакъв странен начин, който не разбирам и до днес. Мисля, че ако решим да действуваме, ще трябва да се помъчим да сътворим по-малък кръг. Не знам дали е възможно. Нищо чудно да си въобразим , че сме успели и сетне — когато вече е твърде късно — да открием, че… че е твърде късно.

Майк ги огледа отново. Уморените му очи бяха хлътнали дълбоко сред тъмното лице.

— Затова мисля, че трябва да гласуваме. Да останем и да опитаме пак, или да си отидем. Това са двете възможности. Тук ви доведе силата на едно старо обещание, за което не знаех дали ще си спомните, но само с него не мога да ви удържа. Нищо хубаво не би излязло от това.

Той погледна Бил и в този миг Бил разбра какво се задава. Боеше се, но нямаше сили да го спре и се предаде със същото облекчение, каквото навярно изпитва самоубиецът, когато откъсва ръце от волана на автомобила и затваря очи. Майк ги бе събрал. Майк бе изложил фактите… и сега сваляше короната на водач. Смяташе да я прехвърли на онзи, който я носеше през 1958 година.

— Какво ще кажеш, Шеф Бил? Гласуваме ли?

— Преди да гласуваме — каза Бил — п-п-питам дали всички разбират за какво става дума. Ти май щеше да казваш нещо, Бев.

Тя поклати глава.

— Добре. Според мен въ-ъ-просът е дали да останем и да се бием, или да зарежем всичко. Кой иска да останем?

Може би цели пет секунди никой не помръдна и Бил си припомни как понякога на търговете цената изведнъж отскача до небесата и поразените конкуренти буквално се вкаменяват; не смеят да се почешат или да прогонят муха от носа си — току-виж някой сметнал жеста за наддаване с още пет или двайсет и пет бона.

Спомни си за Джорджи — Джорджи, който не пречеше никому, който само искаше да излезе след цяла седмица домашна скука, Джорджи с грейнало лице, стиснал в едната ръка книжното корабче, докато закопчава жълтия дъждобран с другата, Джорджи, който му благодари… после изведнъж се навежда и целува горещата, трескава буза на Бил: Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно.

Усети как в гърдите му се надига някогашната ярост, ала сега беше възрастен и виждаше нещата по-широко. Не ставаше дума само за Джорджи. Из главата му се нижеше ужасяваща върволица от имена: Бети Рипсъм, залепнала в смразената кал, Черил Ламоника, извадена от водите на Кендъскиг, Матю Клемънтс, грабнат от детското си велосипедче, деветгодишната Вероника Гроган, намерена в канализацията, и всички останали, и Бог знае колко от безследно изчезналите.

Бавно вдигна ръка и каза:

— То трябва да бъде убито. Нека този път го убием наистина.

За миг ръката му увисна самотно във въздуха, като ръката на единственото дете, което знае отговора и целият клас го мрази. После Ричи въздъхна, вдигна ръка и промълви:

— Майната му. Не може да е по-страшно от интервюто с Ози Осбърн.

Бевърли вдигна ръка. Отново се бе изчервила, само че на ярки петна по скулите. Изглеждаше невероятно въодушевена и в същото време изплашена до смърт.

Майк вдигна ръка.

И Бен.

Еди Каспбрак се беше притиснал към облегалката на стола, сякаш искаше да потъне в нея и да изчезне. Слабичкото му, крехко лице изразяваше непоносим страх, докато се озърташе надясно, после наляво и накрая напред, към Бил. За миг Бил бе уверен, че той просто ще блъсне стола и ще хукне навън, без да поглежда назад. После Еди вдигна дясната си ръка и сграбчи инхалатора с лявата.

— Върха си, Едс — каза Ричи. — Ха на бас, че тоя път ще паднат големи хилки.

— Бибип, Ричи — немощно отвърна Еди.

— Е, каква ти е идеята, Майк? — запита Бил.

Преди малко разговорът им беше прекъснат от Роза, която донесе за десерт курабийки с късметчета. Тя учтиво се направи, че не забелязва шестте вдигнати ръце. Гостите побързаха да ги свалят и мълчаха до излизането на управителката.

— Много проста — каза Майк, — но може да се окаже адски рискована.

— Изплюй камъчето — подкани го Ричи.

— Мисля, че за днес трябва да се разделим. Всеки от нас да се върне към онова кътче от Дери, което си спомня най-добре… с изключение на Пущинака, искам да кажа. Според мен, там не бива да ходим… засега. Ако искате, приемете го като пешеходна екскурзия.