Стивън Кинг - То

— Пре-пре-престани — свирепо заповяда Бил. — Върни се на масата.

— Не мога, Били, не мога да пристъпя до това съще…

— Можеш! Т-трябва да можеш! — Иззад мънистената завеса долетяха бързи, леки стъпки по коридора. Бил се завъртя. — Всички! Връщайте се на масата! Говорете! Дръжте се нормално!

Бевърли го изгледа умолително, но Бил поклати глава. После седна на стола и го придърпа към масата, като се мъчеше да не гледа курабийката. Тя се издуваше като някакъв невъобразим гноен цирей. И продължаваше бавно да пулсира. А можех да я захапя , безсилно помисли той.

Еди пак лапна инхалатора и лечебната мъгла плъзна в дробовете му с тъничко съскане.

— И според теб кой ще спечели купата? — обърна се Бил към Майк с идиотска усмивка.

Точно в този миг Роза изникна иззад завесата и ги огледа с учтиво недоумение. С крайчеца на окото си Бил забеляза, че Бевърли е седнала. Браво, момиче , помисли той.

— „Чикагските мечки“ изглеждат във форма — каза Майк.

— Наред ли е всичко? — запита Роза.

— А-абсолютно — каза Бил и посочи с палец към Еди. — Нашият приятел имаше пристъп на астма. Взе си лекарството. Вече е по-добре.

Роза загрижено се взря в Еди.

— Оправям се — изхъхри той.

— Искате ли да разтребя?

— След мъничко — отвърна Майк с широка фалшива усмивка.

— Вкусно ли беше?

Тя отново плъзна поглед по масата. Над бездънното спокойствие в очите й потрепваше лека тревога. Не забеляза щуреца, окото, зъбите и странно пулсиращата курабийка на Бил. Не видя и кървавото петно на покривката.

— Всичко беше много вкусно — каза Бевърли и се усмихна далеч по-естествено от Бил и Майк. Тази усмивка като че успокои Роза, убеди я, че и да е имало нещо нередно, не е виновна нито тя, нито кухнята. Мъжко момиче , помисли Бил.

— А късметите как бяха? — запита Роза.

— Ами… не знам за другите — каза Ричи, — но моят ми напълни окото.

Бил чу тихичко скърцане. Сведе очи и видя, че от курабийката му се подава членесто краче. Драскаше по чинията.

А можех да я захапя , отново помисли той, но се насили да изрече с усмивка:

— Чудесни късмети.

Ричи гледаше чинията на Бил. От натрошените останки на курабийката бавно изпълзяваше грамадна сиво-черна муха. Бръмчеше глухо, немощно. По покривката се стичаше жълтеникава гной. Наоколо се разнесе мирис — тежката сладникава воня на възпалена рана.

— Е, щом не желаете нищо за момента…

— Засега не — каза Бен. — Чудесен обяд. Просто… просто необикновен.

— Тогава няма да ви досаждам — каза тя и се промъкна през завесата.

Мънистата още се люшкаха, когато всички отскочиха от масата.

— Какво е това? — дрезгаво запита Бен, гледайки чинията на Бил.

— Муха — обясни Бил. — Муха-мутант. Дължа я на един писател, мисля, че се казваше Жорж Ланжелаан. Написал е разказа „Мухата“. Имаше и филм по него — доста слаб филм. Но разказът ме скапа от страх. Вече няма съмнение — То пак подхваща старите номера. Напоследък често си мисля за тая история с мухата, защото се каня да напиша подобен роман. Смятам да го озаглавя „Крайпътни буболечки“. Знам, че звучи м-малко глупаво, обаче…

— Извинявайте — замаяно изрече Бевърли. — Мисля, че ще повърна.

И преди някой да се изправи, тя изтича навън.

Бил тръсна салфетката си и закри мухата с размерите на малка лястовичка. Изобщо не би могла да се побере в толкова дребна курабийка… но точно оттам бе излязла. Мухата избръмча веднъж-дваж под салфетката и замлъкна.

— Исусе! — безсилно промълви Еди.

— Да се пръждосваме час по-скоро — каза Майк. — Ще изчакаме Бев във фоайето.

Докато стояха край касата, Бевърли излезе от дамската тоалетна. Изглеждаше бледа, но по-спокойна. Майк плати сметката, целуна Роза по бузата и всички излязоха в дъждовния следобед.

— Някой да е размислил? — запита Майк.

— Струва ми се, че не — каза Бен.

— Не — кимна Еди.

— Отде у мене мисъл? — ухили се Ричи.

Бил поклати глава и погледна Бевърли.

— Оставам — каза тя. — Бил, защо твърдиш, че То пак подхваща старите номера?

— Канех се да пиша роман за буболечки — обясни той. — Онзи разказ на Ланжелаан се е втъкал в мислите ми. Затова видях муха. А при теб имаше кръв, Бевърли. Защо си мислила за кръв?

— Навярно заради кръвта от канала — веднага отговори Бевърли. — Кръвта, която бликна от мивката в стария апартамент, когато бях на единайсет години.

Но наистина ли бе така? Сама не си вярваше. Защото когато топлата струйка обля пръстите й, най-напред се бе сетила за кървавите отпечатъци от порязания си крак. Том. И