Стивън Кинг - То

( Беви понякога много се тревожа )

баща й.

— И при теб имаше буболечка — обърна се Бил към Еди. — Защо?

— Не просто буболечка — уточни Еди. — Щурец . Имаме щурци в мазето. Къща за двеста хиляди долара, а пък не можем да се отървем от някакви си щурци. Нощем ни докарват до полуда. Два дни преди обаждането на Майк сънувах ужасен кошмар. Че се събуждам и леглото ми е пълно с щурци. Мъчех се да ги прогоня с инхалатора, но като го стисках, той само пращеше. Точно преди да се събудя наистина, разбрах, че и той е пълен с щурци.

— Управителката не видя нищо — каза Бен и се обърна към Бевърли. — Както твоите родители не виждаха кръвта от канала, макар че беше навсякъде.

— Да — каза тя.

Стояха и се гледаха под ситния дъждец.

Майк погледна часовника си.

— След двайсетина минути ще има автобус. Ако се посгъстим, мога и да ви взема с колата. Или да повикам такси. Как предпочитате?

— Аз ще си хвана такси — каза Бен.

— И аз идвам, ако си към центъра — обади се Ричи.

— Добре. Къде отиваш?

Ричи сви рамене.

— Още не знам.

Останалите решиха да чакат автобуса.

— Довечера в седем — напомни Майк. — И се пазете.

Обещаха да се пазят, макар че Бил се питаше как могат да твърдят подобно нещо, когато се сблъскват с огромен брой неизвестни.

Искаше да го каже, но видя лицата им и разбра, че вече знаят.

Мълчаливо махна с ръка и се отдалечи. Влажният въздух разхлаждаше пламналото му лице. До града имаше много път, но така беше по-добре. Трябваше да обмисли доста неща. Радваше се, че срещата е свършила и тепърва ги чака работа.

Ричи Тозиър слезе от таксито на кръстовището между Канзас стрийт, Сентър стрийт и Главната улица, а Бен продължи до Горната миля. Шофьорът беше все същият любител на френските изрази, но и двамата не разбраха това — този път Дейв тънеше в мрачно мълчание. Навярно Бен можеше да слезе с Ричи, но му се струваше, че е по-добре да се разделят още отсега.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете, той стоеше на ъгъла на Канзас стрийт и задънената уличка Далтри, гледаше как таксито чезне сред другите коли и се мъчеше да прогони спомена за ужасния край на срещата. Без успех — мислите му непрестанно се връщаха към сивочерната муха с полепнали върху гърба ципести крила, която бе изпълзяла от курабийката на Бил. Опитваше да отклони съзнанието си от гнусната картина, понякога му се струваше, че е успял… и след пет минути тя пак изникваше в главата му.

Мъча се някак да обоснова съществуването й , помисли той — не в моралния, а в математическия смисъл на думата. Сградите се строят според определени природни закони; природните закони се изразяват в уравнения; уравненията трябва да бъдат обосновани. Къде беше основанието за онова, което бе станало преди по-малко от половин час?

Остави я на мира , каза си той за стотен път. Не можеш да обосновеш съществуването й, тъй че я остави на мира.

Чудесен съвет; за жалост — неизпълним. Спомни си, че в деня, след като бе видял мумията върху заледения Канал, животът му продължи по обичайното русло. Разбираше, че незнайната твар едва не го е спипала, но продължаваше да живее нормално: отиде на училище, реши контролното по математика, после мина през библиотеката и се прибра да вечеря с апетит както винаги. Просто бе вградил в живота си онова, което видя сред Канала, а пък дето щеше да загине… какво толкова, децата вечно са на косъм от смъртта. Изскачат на улицата без да се огледат, плуват в езерото и ненадейно откриват, че гуменият дюшек ги е отнесъл прекалено далече, падат от катерушките по задник, лазят по крехки клони и си трошат главите.

Както стоеше под едва ръмолящия дъждец пред магазина за домашни потреби „Доверие“, където през 1958 година имаше заложна къща (на Братя Фрати, спомни си Бен, двойната витрина беше претъпкана с пистолети, пушки, бръсначи и китари, закачени за грифовете като някакви екзотични животни), той осъзна изведнъж, че хлапетата са страхотни майстори да се измъкват на косъм от смъртта… и да вграждат необяснимото в живота си. Те безусловно вярват в невидимия свят. Добрите и лошите чудеса трябва да се взимат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне.

Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото… а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума — системата блокира. Аксоните и дендритите прегряват. Паникьосваш се и трепериш, тялото ти друса рокендрол, въображението търчи насам-натам и пръска ужас по всички нерви. Не можеш просто да вградиш новата случка в жизнения си опит. Тя не се поддава на усвояване. Мисълта ти се връща към нея, играе си лекичко като котенце с кълбо… докато накрая полудееш или стигнеш до мига, в който просто не можеш да съществуваш.