Стивън Кинг - То

Посрещаше го все същата тръпнеща тишина, нарушавана сегиз-тогиз само от нечий шепот, от глухия тътен на библиотечния печат по картони и известия за закъснели книги, от глухото шумолене на прелиствани вестници и списания. И днес осветлението му харесваше както някога. През високите прозорци падаха косо слънчеви лъчи, сиви като перата по гълъбово крило в дъждовен следобед, и светлината им беше някак задрямала, приспивна.

Закрачи през широкия под с почти изличени червено-черни шарки по линолеума, опитвайки както някога да стъпва по-тихо — отделът за възрастни имаше висок свод и всички звуци отекваха под купола.

Видя, че спиралните железни стълби към рафтовете на горния етаж все още са си на мястото, от двете страни на полукръглото библиотекарско бюро, но забеляза и малкия замрежен асансьор, монтиран през някоя от двайсет и петте години откакто двамата с майка му бяха напуснали градчето. Поолекна му — бе открил пукнатина в потискащото усещане за deja vu .

Докато пресичаше залата, Бен се чувствуваше като натрапник, като шпионин от чужда страна. През цялото време очакваше библиотекарката зад бюрото да надигне глава, да го погледне и да извика с ясен, звънък глас, който ще стресне читателите и ще привлече всички очи към него: Ти! Да, ти! Какво търсиш? Нямаш работа тук! Ти идваш Отвън! Ти идваш от Някога! Връщай се там, откъдето си дошъл! Връщай се незабавно, преди да повикам полицията!

Тя надигна глава. Беше млада, красива и за един невероятен миг Бен имаше чувството, че фантазията ще се сбъдне, а когато срещна погледа на бледосините й очи, сърцето му подскочи в гърлото. Сетне библиотекарката безразлично се извърна и той отново овладя нозете си. И да беше шпионин, засега оставаше неразкрит.

На път за коридора към детския отдел, той мина под желязната спирала на една от тесните, убийствено стръмни стълбички и с насмешка осъзна (но чак след като го стори), че е хлътнал в още един стар коловоз на детските си навици. Беше вирнал глава с някогашната хлапашка надежда да види на стъпалата момиче с пола. Спомняше си ( сега си спомняше) как на осемгодишна възраст веднъж погледна безпричинно нагоре и надзърна право под памучната пола на хубава гимназистка с чисти розови гащички. Както внезапният слънчев проблясък по гривничката върху глезена на Бевърли Марш през последния учебен ден на 1958 бе забил в гърдите му острието на нещо по-първично от обикновената обич, тъй и видът на розовите гащички го бе улучил право в сърцето; спомняше си как цели двайсет минути седя на една маса в детската читалня, без да вижда разгърнатата историческа книга пред себе си, как мислеше за неочакваната гледка, как бузите и челото му пламтяха, а пенисът му се бе втвърдил като клонче в панталона — клонче, впиващо корени нагоре из корема. Представяше си, че са женени, живеят в къщичка край града и се отдават на удоволствия, за които нямаше ни най-малка представа.

Чувствата бяха отминали също тъй внезапно, както се появиха, но от онзи ден нататък той не пропускаше да погледне нагоре при всяко минаване под стълбата. Повече не бе видял нищо интересно или вълнуващо (веднъж зърна дебела стара дама да слиза тромаво надолу, но побърза да извърне очи от тая гледка, засрамен като крадец), ала навикът си оставаше — ето че пак му се поддаваше, макар и възрастен.

Бавно закрачи по остъкления коридор, забелязвайки нови промени: жълти лепенки над електрическите ключове призоваваха ОПЕК ОБИЧА ДА ПРАХОСВАТЕ ЕНЕРГИЯ, ПЕСТЕТЕ ВСЕКИ ВАТ! Когато влезе в миниатюрния свят с дървени масички и столчета, където чешмичката за питейна вода едва му стигаше до бедрото, на отсрещната стена висяха в рамки не Дуайт Айзенхауер и Ричард Никсън, а Роналд Рейгън и Джордж Буш. Помисли си, че когато завършваше пет клас, Рейгън още е бил киноартист, а Джордж Буш е наближавал трийсетте.

Но…

Отново го заля чувството за deja vu . Нямаше сили да го отблъсне и този път изпита немия ужас на човек, който след половин час безпомощно пляскане из водата осъзнава, че брегът е все тъй далече и почва да се дави.

Беше час за приказки. В ъгъла десетина дечица седяха кротко в полукръг на малките столчета и слушаха.

— Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост? — изрече библиотекарката с дебелия, ръмжащ глас на трола от приказката и Бен помисли: Когато вдигне глава, ще видя, че е мис Дейвис, да мис Дейвис ще е и няма да изглежда състарена нито с ден откакто…

Но когато библиотекарката наистина вдигна глава, той зърна млада жена — много по-млада дори от тогавашната мис Дейвис.