Стивън Кинг - То

Някои дечица закриваха устата си с длан и се кискаха, но други я гледаха сериозно и в очите им се отразяваше вечната омая на приказката: дали чудовището пак ще остане измамено… или ще се нахрани?

— Аз, козленцето Били правя троп-троп-троп по твоя мост — продължи библиотекарката и пребледнелият Бен мина покрай нея.

Как може да е същата приказка? Точно същата приказка! Трябва ли да повярвам, че е обикновено съвпадение? Защото не вярвам… дявол да го вземе, просто не вярвам!

Отиде до чешмичката и се прегъна толкова ниско, че си припомни демонстративните метани на Ричи.

Трябва да поговоря с някого , отчаяно помисли той. Майк… Бил… който и да е. Наистина ли нещо съшива тук миналото и настоящето, или само си въобразявам? Защото ако не си въобразявам, почвам да се питам дали ще издържа. Аз…

Той погледна към бюрото и сърцето му сякаш спря за миг, а сетне препусна в лудешки галоп. Плакатът беше простичък, черно-бял… и познат. Само няколко думи:

В този миг всичко сякаш се проясни — избухна в главата му с чудовищен блясък и той осъзна, че гласуването е било чиста подигравка. Нямаше надежда за връщане назад, никога не бе имало. Крачеха по отдавна проправен път — също като неотвратимия спомен, който го застави да вдигне очи, докато минаваше под витата стълба. Тук, в Дери, имаше ехо, убийствено ехо, и можеха само да се надяват, че ехото е помръднало поне мъничко в тяхна полза, та да останат живи до края.

— Господи — промълви той и жестоко разтри бузата си с длан.

— Мога ли да ви помогна, сър? — запита някой край рамото му и той стреснато се обърна.

До него стоеше девойка на шестнайсет-седемнайсет години. Тъмнорусата коса беше отметната от красивото й гимназистко личице с големи шноли. Помощник-библиотекарка, разбира се; имаше ги и по негово време — гимназисти и гимназистки, които подреждаха книгите, учеха децата как да използуват каталозите, помагаха на объркани ученици да се оправят сред хаоса от библиографии и справки. Заплащането беше мизерно, но желаещи винаги се намираха. Работата беше приятна.

Веднага след това той забеляза учтивия, но леко изненадан поглед на момичето и си спомни, че вече няма място тук — беше великан в страната на джуджетата. Натрапник. В отдела за възрастни бе изпитал тревога при мисълта, че някой може да го забележи, но сега му олекваше. Поне бе станало ясно, че все още е възрастен; а фактът, че девойката очевидно не носеше сутиен под каубойската си риза, му донесе не толкова възбуда, колкото облекчение — напиращите през памучния плат връхчета на гърдите й бяха най-ясното доказателство, че годината вече не е 1958.

— Не, благодаря — каза той и сетне, без сам да знае защо, чу собствения си глас да добавя: — Търсех сина си.

— О? Как се казва? Може да съм го виждала. — Тя се усмихна. — Познавам повечето деца.

— Името му е Бен Ханском — каза той. — Но не го виждам наоколо.

— Опишете ми как изглежда и ако трябва, ще му предам, че го търсите.

Бен се смути. Вече съжаляваше, че е подхванал разговора.

— Ами… пълничък е и малко прилича на мен. Не си правете труда да го търсите, мис. Ако го зърнете, само кажете, че татко му е наминал на път към дома.

— Ще му кажа — обеща тя и се усмихна, но очите й си оставаха хладни и Бен внезапно осъзна, че не е дошла при него само от учтивост и желание да помогне. Беше помощник-библиотекарка в градче, където за осем месеца са били убити девет деца. Вижда странен човек в този миниатюрен свят, където възрастните идват рядко, само колкото да оставят децата си или да ги приберат. И започва да подозира нещо нередно… разбира се.

— Благодаря ви — каза той, усмихна се с надежда да я успокои и побърза да напусне читалнята.

Върна се по коридора в отдела за възрастни и някакъв неосъзнат импулс го тласна към бюрото на библиотекарката… но днес трябваше да се подчиняват на импулсите си, нали? Тръгваш подир импулса и чакаш да видиш къде ще те изведе.

Табелката на бюрото поясняваше, че красивата млада библиотекарка се казва Керъл Данър. Зад нея Бен забеляза врата от матово стъкло с надпис МАЙКЪЛ ХЕНЛЪН, ГЛАВЕН БИБЛИОТЕКАР.

— Мога ли да ви помогна? — запита мис Данър.

— Мисля, че да — каза Бен. — Надявам се. Бих искал да ми издадете библиотечна карта.

— Чудесно — кимна тя и извади празна карта. — В Дери ли живеете?

— Вече не.

— Домашен адрес, ако обичате.