Стивън Кинг - То

— Правилно ли се досещам с какво е написано?

— Да — каза Майк. — С кръвта на Джери Белууд.

Майк прибра фотографиите. Очакваше Бил да поиска ученическата снимка на Джордж, но Бил премълча. Когато снимките изчезнаха във вътрешния му джоб, всички — включително и Майк — въздъхнаха от облекчение.

— Девет деца — тихо изрече Бевърли. — Не мога да повярвам. Искам да кажа… разбирам го, но не мога да повярвам . Девет деца — и нищо? Съвсем нищо?

— Не е съвсем така — каза Майк. — Хората са гневни, хората се боят… или поне така изглежда. Наистина няма начин да разбереш кои са искрено развълнувани и кои се преструват.

— Преструват ли се?

— Бевърли, помниш ли как някога онзи човек просто си сгъна вестника и се прибра, докато ти крещеше за помощ?

За миг сякаш нещо изплува пред нея и по лицето й се разля ужасът на разбирането. Сетне остана само недоумение.

— Не… кога е било, Майк?

— Няма значение. Ще си спомниш. Засега мога само да кажа, че всичко в Дери върви според предвижданията. Изправени пред поредица от чудовищни убийства, хората реагират както се полага, а мнозина вършат точно каквото вършеха и през 1958, когато загиваха и изчезваха деца. Пак заседава Комитет за спасение на децата, само че вече не в гимназията, а в началното училище. В града са пристигнали шестнайсет детективи от екипа на щатската прокуратура и група агенти на ФБР — не знам колко са, а макар че Радмейкър се прави на много важен, сигурно и той не знае. Пак въведоха полицейски час…

— О, да. Полицейският час. — Бен се почеса по врата бавно и съсредоточено. — Големи чудесии бяха с него през 58-ма. Това поне помня.

— … и организираха групи от Майки-придружителки, та нито едно дете, от детската градина до осми клас включително, да не се прибира самичко. Само за последните три седмици в „Дери нюз“ се получиха над две хиляди писма с настоявания за решителни мерки. И, разбира се, пак започна изселването. Понякога си мисля, че то е единственият начин да разбереш кой искрено желае всичко да свърши и кой се преструва. Искрените хора се плашат и напускат града.

— Наистина ли напускат? — запита Ричи.

— Така е при всеки пореден цикъл. Не знам колко души напускат, защото от 1850 насам цикълът не е съвпадал с година на преброяване. Но трябва да са доста. Бягат като хлапета, които са влезли в изоставена къща и откриват, че там наистина има призраци.

— Елате си, елате си, елате си — тихо каза Бевърли. Когато откъсна поглед от ръцете си, тя се взря не към Майк, а към Бил. — То е искало да си дойдем. Защо?

— Наистина може да е искало — загадъчно потвърди Майк. — Естествено. Може да е искало. Например, за да си отмъсти. В края на краищата, нали ние му подляхме вода предния път.

— Да си отмъсти… или просто да оправи нещата — каза Бил.

Майк кимна.

— Знаете, че и в живота ви не всичко е наред. Нито един от вас не е напуснал Дери невредим… без неговия белег. Всички забравихте какво стана тук, а и до днес имате само откъслечни спомени за онова лято. Мимоходом да споменем любопитния факт, че всички сте богати.

— Е, хайде де! — обади се Ричи. — Чак пък…

— Кротко, кротко. — Майк се поусмихна и вдигна ръка. — Не ви обвинявам в нищо, просто опитвам да подредя фактите. Богати сте според аршина на един беден провинциален библиотекар, който след приспадане на данъците едвам си докарва единайсет бона годишно.

Рич смутено сви рамене под скъпия си костюм. Бен сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен да къса парченца от ръба на книжната си салфетка. Никой освен Бил не смееше да погледне Майк.

— Нито един от вас не е попаднал във висшето общество — продължаваше Майк. — Всички сте хора със свободна професия, но твърде заможни, дори според мярката на отбраните слоеве. Тук сме си наши, тъй че няма какво да криете — който е декларирал за миналата година доход под деветдесет хиляди долара, нека си вдигне ръката.

Петимата се спогледаха едва ли не боязливо, типично по американски смутени от наглостта на собствения си успех — сякаш парите са като варени яйца и прекалената им консумация неминуемо води до миризливи пръдни. Бил усети в бузите си горещия прилив на кръв, но не можеше да го спре. Беше получил с десет хиляди долара повече от споменатата сума само за първия вариант на сценария по „Таванската стая“. Договорът предвиждаше още две евентуални преработки — по двайсет хиляди долара за всяка. После дял от печалбата… плюс солидния аванс по договора за две бъдещи книги… наистина , какъв доход бе декларирал за миналата година? Около осемстотин хиляди, нали? Не ще и дума, изглеждаше чудовищно пред жалките единайсет хиляди долара на Майк.