Стивън Кинг - То

Значи толкова ти плащат, за да опазваш фара, приятелю Майк , помисли Бил. Боже мой, трябвало е по някое време да си поискаш повишение.

Майк продължаваше:

— Бил Денброу, преуспяващ писател в едно общество, където истинските писатели се броят на пръсти и имат голям късмет, ако могат да си изкарат хляба. Бевърли Рогън, видна фигура в търговията с модни парцали — област, където мнозина са звани, но малко са призваните. Казано по-точно, тя е най-търсената моделиерка в Средните щати.

— О, заслугата не е моя — възрази Бевърли. Тя се изкиска нервно и запали цигара от цигара. — Всичко дължа на Том. Той е истинската фигура. Без него още щях да подшивам дантелки и ръбчета. Нямам и капчица търговски нюх, даже Том го признава. Стана просто… заради Том. Останалото е късмет.

Тя смукна дълбоко от цигарата и веднага я изгаси.

— Чини ми са, че таз дама нещо много са опъва — лукаво подметна Ричи.

Изчервена, тя рязко се завъртя на стола и впери насреща му негодуващ поглед.

— Какво би трябвало да означава това, Ричи Тозиър?

— Недей да ма пердашиш, мис Скарлет! — изписка Ричи с треперливия Глас на Пиканини… и в този миг Бил зърна потресаващо ясно момчето, с което бе дружил някога; не беше просто бледа сянка, спотаена под облика на порасналия Рич Тозиър, а отделно, независимо същество, по-реално дори от възрастния мъж. — Недей да ма пердашиш! Аз ша ти носим друго ментов сироп, мис Скарлет! Ша одиш да си го изпиваш на верандата, дека е по-хладничко! Недей да го пердашиш горкото момче!

— Невъзможен си, Ричи — сухо го прекъсна Бевърли. — Кога ще пораснеш?

Ричи я погледна и усмивката му бавно отстъпи място на недоумение.

— Преди да дойда тук — каза той — мислех, че съм пораснал.

— Рич, ти навярно си най-популярният дискожокер в Съединените Щати — каза Майк. — Лос Анджилис ти е в малкото джобче. Освен това участвуваш в още две програми — едната е обикновена класация на хитове, другата се нарича „Хит-майтапи“…

— Недей да ми дрънкаш бе, тъпанар — изтърси Ричи с грубия Глас на мистър Т, но неволно се изчерви. — Като ми минеш през ръчичките, няма да се познава кое е предница, кое задница. С един тупаник ще ти прекроя мозъка. А пък…

— Еди — продължи Майк, без да обръща внимание на Ричи, — ти имаш преуспяваща агенция за лимузини под наем в един град, където човек и на пешеходните пътеки трябва да се провира между големи черни автомобили. Всяка седмица в Ню Йорк фалират по две таксиметрови компании, но ти се справяш чудесно… А ти, Бен, навярно си най-преуспелият млад архитект на света.

Бен отвори уста да възрази… и безмълвно я затвори.

Майк се усмихна и разпери ръце.

— Не искам да притеснявам никого, но нека играем с открити карти. Някои хора преуспяват от младини, някои печелят в тясно специализирани професии… ако никой не хващаше голямата печалба, навярно всички щяха да плюят на работата. Да бяхте един или двама, можехме да го приемем за съвпадение. Но не сте един или двама — всички спечелихте, включително и Стан Юрис, който беше най-перспективният млад счетоводител в Атланта… тоест, в целия Юг. Правя си извод, че успехът ви идва от онова, което стана тук преди двайсет и седем години. Ако тогава бяхте имали контакт с азбестов прах и днес всички страдахте от рак на белите дробове, изводът щеше да е също тъй ясен и убедителен. Иска ли някой да възрази?

Огледа ги. Никой не възрази.

— Всички освен теб — каза Бил. — Какво е станало с теб, Мики?

— Не е ли очевидно? — Майк се усмихна. — Останах тук.

— Като пазач на фара — обади се Бен. Бил подскочи и го изгледа с изненада, но Бен не забеляза, защото се взираше в Майк. — Не ми е много приятно да го узная, Майк. Честно казано, чувствувам се гадно, надуто лайно.

— Подкрепям израза — добави Бевърли.

Майк търпеливо поклати глава.

— Нито един от вас няма защо да се чувствува виновен. Мислите ли, че аз съм избрал да остана или вие — който и да било — да заминете? Дявол да го вземе, та ние бяхме хлапета ! Родителите ви се преселваха по една или друга причина, а вие бяхте просто част от багажа. Моите останаха. И дали решението наистина е било тяхно — на което и да било от седемте семейства? Не ми се вярва. Как е било решено кой да замине и кой да остане? Късмет ли е било? Съдба? То? Някой Друг? Не знам. Но не сме били ние. Затова зарежете тия приказки.

— Не си ли… огорчен? — боязливо запита Еди.

— Нямах време за огорчения — отвърна Майк. — Прекалено дълго бдях и чаках… Мисля, че съм бдял и чакал още преди да го осъзная, но през последните пет години бях, тъй да се каже, в бойна тревога. От Нова година насам си водя дневник. А когато пише, човек размишлява по-дълбоко… или просто по-специфично. Едно от нещата, за които писах и размишлявах, е какво представлява То. То се променя, знаем това. Освен това мисля, че чрез самата си същност То управлява хората и слага своя белег върху тях — също както скунсът може да те бележи задълго с вонящата си течност и после даже банята не помага. Както скакалецът пуска кафява капчица на дланта ти, щом го хванеш.