Стивън Кинг - То

Майк бавно се разкопча и разгърна ризата си. Всички видяха дългите розови белези върху гладката кафява кожа на гърдите му.

— Както ноктите оставят белези — добави той.

— Върколакът — глухо изстена Ричи. — Боже мой, Шеф Бил, върколакът! Когато се върнахме на Нийбълт стрийт!

— Какво? — запита Бил. Гласът му беше като на стреснат от сън човек. — Какво, Ричи?

— Не си ли спомняш ?

— Не… а ти?

— Аз… почти…

Объркан и изплашен, Ричи млъкна.

— Искаш да кажеш, че онази твар не е зла? — рязко запита Еди. Гледаше белезите като хипнотизиран. — Че е просто част от… естествения ред на нещата?

— Не е част от естествения ред на нещата, както го разбираме или предполагаме — отвърна Майк, закопчавайки ризата си, — и не виждам причина да заставаме върху друга основа, освен онази, която разбираме : То убива, убива малки деца и това е зло. Бил го разбра преди всички ни. Помниш ли, Бил?

— Помня, че исках То да умре — каза Бил и за пръв (и последен) път позволи на гласа си да изрече местоимението като собствено име. — Но не гледах чак толкова философски на нещата, нали ме разбирате — просто исках да го убия, защото То уби Джордж.

— И още ли искаш.

Бил се замисли дълбоко. Сведе поглед към разперените си длани и отново видя Джордж в жълтия дъждобран с вдигната качулка, стиснал в ръка лъсналото от парафин книжно корабче. Изправи глава срещу Майк.

— П-п-повече от когато и да било.

Майк кимна, като че бе очаквал точно това.

— То остави белега си върху нас. То ни наложи волята си, както и върху целия град — ден подир ден, дори когато е изпадало в дрямка, или зимен сън, или каквото там прави между по-… по-бурните периоди. — Майк вдигна пръст. — Но ако То ни е наложило волята си, по някое време и ние намерихме начин да му наложим своята . Дали е загубило сили? Дали е изпитало болка? Всъщност, дали То не беше на косъм от смъртта? Мисля, че да. Мисля, че ние почти го убихме и си тръгнахме само защото вярвахме, че сме успели.

— Но и ти не помниш точно, нали? — запита Бен.

— Не. Съвършено ясно си спомням всичко до 15 август 1958. Но от този ден до 4 септември, когато тръгнахме на училище, царува пълна пустота. Не е мъгливо или неясно; просто изчезва безследно. С едно изключение: сякаш си спомням как Бил крещи за някакви мъртвешки светлини.

Ръката на Бил трепна конвулсивно. Една празна бирена бутилка отхвръкна на пода и се пръсна като бомба.

— Поряза ли се? — запита Бевърли, полунадигната от стола.

— Не — каза той. Гласът му звучеше сухо и дрезгаво. Ръцете му бяха настръхнали. Черепът му сякаш растеше; усещаше го как

( мъртвешките светлини )

разтяга кожата на лицето с болезнени, пулсиращи тласъци.

— Ще взема да събера…

— Не, седи си.

Искаше да я погледне, а не можеше. Не можеше да откъсне очи от Майк.

— Спомняш ли си мъртвешките светлини, Бил? — тихо запита Майк.

— Не — каза той. Устата му беше безчувствена, както когато зъболекарят прекали с упойката.

— Ще си спомниш.

— Опазил ме Бог.

— Рано или късно ще си спомниш — каза Майк. — Но засега… не. И аз не помня. А някой от вас?

Другите поклатиха глави един по един.

— Ние сторихме нещо — тихо продължи Майк. — В един момент успяхме да сътворим своя, обща воля. В един момент постигнахме неимоверно взаимно разбиране, било то съзнателно или подсъзнателно. — Той се размърда неспокойно. — Господи, как ми се ще и Стан да беше тук. Имам чувството, че Стан би избистрил нещата с практичния си ум.

— Може да ги е избистрил — каза Бевърли. — Може би точно затова се е самоубил. Може да е разбрал, че ако има магия, тя не ще се поддаде на възрастни хора.

— А аз мисля другояче — възрази Майк. — Защото и шестимата имаме още една обща черта. Питам се дали някому от вас е хрумнало за нея.

Този път Бил отвори уста и веднага я затвори.

— Давай — подкани го Майк. — Знаеш какво е. Разбирам по лицето ти.

— Не съм сигурен дали знам — отвърна Бил, — но мисля , ч-че всички сме бездетни. То-о-ва ли е?

Останалите мълчаха и гледаха смаяно.

— Да — каза Майк. — Това е.

— Всеблаги Исусе! — възмутено възкликна Еди. — Какво общо има това с цената на фасула в Перу? Откъде ти хрумна, че всички на тоя свят трябва да имат деца? Откачил си!

— Имаш ли деца? — запита Майк.

— Да те вземат дяволите, щом си ни държал под око, както казваш, отлично знаеш, че нямам. Но продължавам да твърдя, че това не доказва абсолютно нищо.

— Опитвали ли сте с жена ти да имате деца?