Стивън Кинг - То

— Дайте му нещо за пиене! — изрева Бен. — Дайте му нещо…

Но Еди поклати глава. Пъхна инхалатора в гърлото си и натисна спусъка. Гърдите му конвулсивно подскочиха, докато се мъчеше да поеме огромна глътка въздух. Пак стисна инхалатора и се облегна назад задъхан, с притворени очи.

— Ще се оправя — изпъшка той. — Само минутка и пак съм в компанията.

— Еди, сигурен ли си? — запита Бевърли. — Може би трябва да полегнеш…

— Ще се оправя — свадливо повтори той. — Просто… се стреснах. Разбирате ме. Стреснах се. Съвсем бях забравил за Нийбълт стрийт.

Никой не отговори; беше излишно. Бил помисли: Тъкмо повярваш, че вече нищо не може да те стресне, но Майк изведнъж вади ново име, после още и още, като черен магьосник с куп злокобни фокуси в цилиндъра — и пак се пльосваш по задник.

Това бе свръх човешките сили — да възприемат наведнъж целия изблик на необяснима жестокост, насочена кой знае защо пряко срещу шестимата в тази зала… поне така подсказваше снимката на Джордж.

— И двата крака на Джон Фиъри бяха откъснати — продължи тихичко Майк, — но съдебният лекар казва, че е станало след смъртта. Изглежда, че е умрял от страх в буквалния смисъл на думата. Намерил го пощенският раздавач, който забелязал изпод верандата да се подава ръка…

— Било е на номер 29, нали? — запита Рич и Бил го стрелна с очи. Рич отвърна на погледа, кимна лекичко и пак се завъртя към Майк. — Нийбълт стрийт двайсет и девет.

— О, да — потвърди Майк все със същия спокоен глас. — Било е на номер 29. — Той отпи още глътка вода. — Добре ли си, Еди?

Еди кимна. Дишаше по-леко.

— Един ден след като откриха Фиъри, Радмейкър арестува предполагаемия убиец — продължи Майк. — Между другото, същия ден в уводна статия на „Дери нюз“ поискаха оставката му.

— Само след осем убийства? — подметна Бен. — Какви прибързани хора.

Бевърли запита кой е бил арестуван.

— Един тип, който живееше в барачка край шосе № 7 — далече от града, почти в землището на Нюпорт. Същински отшелник. Палеше си печката със съчки от гората, а покривът му беше от крадени керемиди и вехти автомобилни тасове. Името му е Харолд Ърл. Сигурно през целия си живот не е виждал двеста долара накуп. Когато откриха убитото момче, някакъв минаващ шофьор го зърнал да стои пред барачката си и да зяпа небето. Дрехите му били целите в кръв.

— Щом е тъй, може би… — обнадежди се Рич.

— Под сайванта му имало три одрани елена — прекъсна го Майк. — Бракониерствувал из горите. Кръвта по дрехите му се оказа животинска. Радмейкър го попитал дали е убил Джон Фиъри и според моя човек Ърл казал: „Ам’че да, сума ти народ съм изтрепал. Най-вече през войната.“ Освен това разправил, че нощем виждал разни работи из гората. Понякога срещал сини светлинки, които се реели ниско над земята. Наричал ги „мъртвешки лампички“. Бил виждал и Снежния човек. Пратиха го в Бангорската психиатрична клиника. Според медицинските изследвания, от черния му дроб не е останало кажи-речи нищо. Пиел е разредител за боя…

— Боже мой — прошепна Бевърли.

— … и страдал от халюцинации. Полицията се заинати и допреди три дни Радмейкър продължаваше да смята Ърл за най-вероятния извършител. Беше пратил осем души да копаят около колибата и да търсят липсващите глави, или абажури от човешка кожа, или Бог знае какво.

Майк помълча с наведена глава, после продължи. Гласът му изтъняваше.

— Все отлагах и отлагах. Но когато видях тая последна снимка, посегнах към телефона. Бог ми е свидетел, съжалявам, че не ви повиках по-рано.

— Дай да я видим — рязко каза Бен.

— Жертвата пак беше петокласник — поясни Майк. — Съученик на Фиъри. Откриха го край Канзас стрийт, недалече от мястото, където Бил си криеше колелото, когато ходехме в Пущинака. Името му е Джери Белууд. Разкъсан на парчета. Неговите… неговите останки бяха намерени в подножието на дългата циментова стена, изградена преди двайсет години почти край цялата Канзас стрийт за борба с ерозията. Полицейската снимка на част от стената над трупа на Белууд е направена само половин час след откриването му. Ето я.

Той връчи снимката на Рич Тозиър, който се взря и я подаде на Бевърли. Тя хвърли кратък поглед, навъси се и протегна ръка към Еди, който се загледа унесено, преди да предаде фотографията на Бен. Бен я прехвърли на Бил, почти без да поглежда.

По бетонната стена се разтегляха едри букви:

Бил мрачно надигна очи към Майк. Допреди малко беше объркан и изплашен; сега усещаше първите тръпки на прииждащ гняв. И това го радваше. Гневът не е кой знае колко приятно чувство, но все е за предпочитане пред стъписването и вледеняващия страх.