Стивън Кинг - То

— През 1877 година на територията на общината е имало четирима линчувани. Един от тия, които намазали въжето, бил пасторът на Методистката църква — твърди се, че удавил и четирите си деца във ваната като котета, после пръснал черепа на жена си. Сложил пушката в ръцете й, за да прилича на самоубийство, обаче никой не му повярвал. Предната година в една колиба край Кендъскиг били намерени труповете на четирима дървари, буквално накълцани на парчета. Изчезнали деца, даже цели семейства — за тия неща се споменава в откъси от стари дневници… а в официалните документи не срещаме нито дума. Мога да продължа още и още, но навярно вече схващате.

— Да, схващаме — каза Бен. — Нека става каквото ще, стига само да не се разчуе.

Майк затвори бележника, прибра го и мрачно огледа приятелите си.

— Ако не бях библиотекар, а застрахователен агент, навярно щях да ви представя диаграма. От нея би проличало невероятно високото ниво на всички най-жестоки престъпления, включително изнасилвания, кръвосмешения, обири, кражби на коли, пребити съпруги, деца и просто случайни минувачи. В Тексас има един неголям град, където нивото на престъпленията е далеч по-ниско от средностатистическите данни за страната. Необичайното добродушие на местните жители се дължало на питейната вода — в нея имало някакви природни успокояващи примеси. Тук става точно обратното. Даже в най-обикновена година Дери не е приятно място за живеене. Но веднъж на всеки двайсет и седем години — макар че цикълът никога не е съвсем точен — насилието бясно излита нагоре… и този факт никога не е бил национална сензация.

— Искаш да кажеш, че градчето е болно от рак — обади се Бевърли.

— Нищо подобно. Ако не се лекува, ракът неминуемо води до смърт. Дери не умира; напротив, процъфтява… разбира се, скромно, потайничко, без сензации. Обикновено преуспяващо градче в един рядко населен щат, където прекалено често стават неприятни неща… а на всеки четвърт век се падат и по няколко чудовищни събития.

— И от самото начало ли е така? — запита Бен.

Майк кимна.

— От самото начало. През 1715–16, после от 1740 до 1743 — лошо време трябва да е било — после 1769–70 и тъй нататък. Чак до ден-днешен. Имам чувството, че става все по-зле, може би защото при всеки нов цикъл в Дери има повече хора, а може би и по друга причина. Но през 1958 година цикълът сякаш свършва преждевременно. По наша заслуга.

Бил Денброу се приведе напред и очите му пламнаха.

— Наистина? Сигурен ли си?

— Да — каза Майк. — Всички други цикли достигат максимума си някъде през септември и после бързо приключват. Обикновено към Коледа животът вече е що-годе нормален… Най-много да се провлачи до Великден. С други думи, веднъж на всеки двайсет и седем години настъпват лоши периоди, траещи от четиринайсет до двайсет месеца. Но мрачният период, започнал с убийството на брат ти през октомври 1957, свършва внезапно през август 1958.

— Защо? — рязко запита Еди. Дишаше тежко, мъчително; Бил долови познатото тъничко свистене в дъха му и разбра, че не след дълго Еди ще се вкопчи в дробосмукачката. — Какво сме направили ?

Въпросът увисна във въздуха. Майк се позамисли… сетне тръсна глава.

— Ще си спомните — каза той. — Малко по малко ще си спомните.

— Ами ако не си спомним? — запита Бен.

— Тогава Господ да ни е на помощ.

— Девет убити деца за една година — промълви Рич. — Исусе!

— Лайза Албрехт и Стивън Джонсън в края на 1984 — каза Майк. — През февруари изчезна Денис Торио. Ученик от гимназията. Към средата на март намериха тялото му в Пущинака. Обезобразено. Наблизо лежеше това.

Той извади снимка от вътрешния си джоб, където бе прибрал бележника. Фотографията тръгна от ръка на ръка. Бевърли и Еди я огледаха с недоумение, но Ричи Тозиър реагира незабавно. Изтърва снимката, сякаш беше нажежена.

— Господи! Господи, Майк!

Той изправи глава и огледа останалите с разширени, потресени очи. След малко вдигна снимката и я подаде на Бил.

Бил се взря в нея и усети как целият свят наоколо бавно потъва в трептяща сива пелена. За миг очакваше да припадне. Чу стон и разбра, че е излетял от собственото му гърло. Изпусна снимката.

— Какво има? — долетя до слуха му гласът на Бевърли. — Какво означава това, Бил?

Той мълча, докато намери сили да избъбри:

— Ученическата снимка на брат ми. На Джъ-джорджи. Снимката от неговия албум. Оная, която се раздвижи. И ми намигна.

Фотографията отново обиколи масата, а Бил седеше като вкаменен и гледаше в пустотата. Беше преснимана. На бял фон лежеше омачкана ученическа снимка — широко усмихнатите устни разкриваха две щърби дупки, в които никога нямаше да пораснат нови зъби ( освен ако растат и в ковчега , помисли Бил и потрепера). На ръба, под снимката на Джордж, личаха думите УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.