Стивън Кинг - То

— А какво стана с треньора? — запита Еди. — Имаше ли надбягване.

И той опипа инхалатора, сякаш мисълта за бягане беше пряко свързана с астмата.

— О, имаше — каза Бен. — Двеста и четиристотин метра. Дотогава бях смъкнал трийсетина килограма и пораснах с пет сантиметра, тъй че останалото тегло си пасна на място. Още в първия ден на квалификациите всички ми гълтаха праха и на двете дистанции. После отидох при треньора, който беше готов газ да пикае от яд и му рекох: „Май ви е време да зарежете тая работа и да се захващате с царевицата. Кога потегляте за Канзас?“ Отначало той не продума — просто ме просна по гръб с един як тупаник. Заяви, че не щял в отбора си устато копеле като мен. „Няма да вляза в тоя отбор, та ако ще сам президентът Кенеди да ме моли — рекох аз, бършейки кръвта от устата си. — В крайна сметка ми направихте услуга, тъй че не държа да си устоите на думата… но случи ли ви се да хапнете варена царевица, спомняйте си за мене.“

Бен се поусмихна… ала в усмивката нямаше нито веселие, нито носталгия.

— Той каза, че ако не изчезна незабавно, ще ме бие до посиране. Точно така се изрази. Всички ни гледаха, включително и момчетата, които бях надбягал. Идеше им да потънат вдън земя. Но аз само рекох: „Ето какво ще ви кажа, треньоре. Един тупаник имате гратис, защото не умеете да губите и сте много стар за превъзпитание. Обаче пипнете ли ме с пръст още веднъж, ще се погрижа да останете без работа. Не знам дали ще успея, но мога да си направя труда. Смъкнах килограмите, значи имам право на малко достоинство и спокойствие. За такива неща се воюва.“

Бил се обади:

— Звучи великолепно, Бен… но писателят в душата ми не вярва някакво си хлапе да е говорило с подобни изрази.

Бен кимна със същата странна усмивка.

— И аз не вярвам, ако хлапето не е минало през нашите изпитания. Но казах точно това… и не се шегувах.

Бил се позамисли, после кимна.

— Прав си.

— Треньорът стоеше с ръце на кръста — продължи Бен. — Отвори уста и пак я затвори. Всички мълчаха. Тръгнах си и повече нямах вземане-даване с треньора Уудли. Когато си получих свидетелството за първата гимназиална година, в графата за физкултура беше натракано на машина „освободен“ и отдясно се мъдреше неговият подпис.

— Значи му натри носа! — провикна се Ричи и разтърси над главата си здраво стиснати ръце. — Голяма си работа, Бен!

Бен поклати глава.

— По-скоро натрих носа на част от самия себе си. Навярно всичко започна от треньора… но само мисълта за вас, момчета, ме накара да повярвам, че ще успея. И успях. — Той небрежно сви рамене, но Бил като че зърна ситни капчици пот в коренчетата на косата му. — Край на изповедите. И май няма да се откажа от още една бира. Пресъхна ми гърлото от приказки.

Майк повика сервитьорката.

Шестимата си поръчаха по още едно и в очакване на напитките се разбъбриха за дреболии. Бил гледаше как мехурчетата пълзят по стените на халбата му. Насмешливо и в същото време тревожно осъзна, че се надява още някой да подхване разказ за отминалите години — Бевърли да им разправи какъв чудесен съпруг си е намерила (дори да е ужасно скучен, каквито са повечето чудесни съпрузи), Ричи Тозиър да се раздрънка за весели случки пред микрофона, Еди Каспбрак да опише как изглежда отблизо Теди Кенеди, какви бакшиши дава Робърт Редфорд… или да обясни защо не е успял да се отърве от инхалатора, докато Бен е смъквал излишните килограми.

Истината е , помисли Бил, че всеки момент Майк може да заговори, а не съм сигурен дали искам да го изслушам. Истината е, че сърцето ми се е поразтупкало, а ръцете — поизстинали. Истината е, че двайсет и пет излишни години ми идват множко за подобен страх. Стари сме вече. Хайде, кажете нещо, каквото и да било. Дайте да си говорим за кариери, за съпруги, за това колко е странно да срещнеш приятели от детинство и да да откриеш, че сам не си избягнал шамарите на времето. Дайте да си говорим за секс, за бейзбол, за цените на бензина, за бъдещето на страните от Варшавския договор. За всичко друго, но не и за онова, което ни е събрало. Хайде, кажете нещо.

И сякаш чул молбата му, Еди Каспбрак заговори. Но не за облика на Тед Кенеди, не за бакшишите на Робърт Редфорд, дори не за безпомощната си привързаност към машинката, наречена някога от Ричи „дробосмукачката на Еди“. Той запита Майк кога е умрял Стан Юрис.

— По-миналата вечер. След като му се обадих по телефона.

— Имало ли е нещо общо с… с това, за което сме тук?