Стивън Кинг - То

— Вярно, Камарата. Бях забравил.

— Не е кой знае каква история — каза Бен. — Даже изобщо не е история. След онова лято… след 1958… останахме в Дери още две години. После майка ми остана без работа и накрая потеглихме за Небраска, защото сестра й живееше там и предлагаше да ни приюти докато си стъпим на краката. Тъжна работа. Леля Джийн беше дърта усойница и всекиму гледаше да напомни на кое стъпало стои, все ни дуднеше какъв късмет сме извадили, че мама има великодушна сестра, колко било добре, че не разчитаме на подаяния и тъй нататък. Много се отвращаваше от моето шкембе. Само то й беше в устата. „Бен, трябва повечко да спортуваш. Бен, ако не отслабнеш, ще те тръшне сърдечен удар на млади години. Бен, засрами се, знаеш ли колко дечица измират от глад по света?“ — Той помълча и отпи глътка вода. — Най-лошото беше, че ако оставех нещичко недоядено, пак ми натякваше за гладните дечица.

Ричи се разсмя и кимна.

— Както и да е, страната едва излизаше от рецесията и майка ми почти цяла година стоя без работа. Когато напуснахме Ла виста, където живееше леля Джийн, и се преселихме в Омаха, бях наддал още четиридесет кила, а пък вие ме помните какъв бях. Мисля, че дебелеех просто напук на леля Джийн.

Еди подсвирна.

— Значи си станал към…

— Към деветдесет и пет — бавно изрече Бен. — Както и да е, посещавах гимназията Ист сайд в Омаха и часовете по физкултура бяха… да не ви разправям. Момчетата ми викаха Бъчвата. Представете си как съм изглеждал. Подигравките продължиха около седем месеца. Един ден, докато се преобличахме след физкултурата, две-три момчета взеха… взеха да ме пляскат по корема. На това му викаха „мазна баня“. Скоро се лепнаха още две-три момчета. После още пет-шест. Накрая всички ме подгониха из съблекалнята, след това по коридора и през цялото време ме шляпаха по шкембето, по задника, по гърба, по краката. Изплаших се и закрещях. А ония се хилеха като шантави.

Забил поглед в масата, Бен съсредоточено подреждаше приборите си.

— Знаете ли — каза той, — тогава май за последен път си припомних Хенри Бауърс и после го забравих чак докато Майк ми се обади преди два дни. Хлапето, което подхвана закачките, беше селяче с едри, мазолести ръце и както бягах, изведнъж ми щукна в главата, че Хенри се е върнал. Мисля… не, не мисля, а знам , че точно тогава се паникьосах. Гонеха ме по коридора покрай шкафчетата за дрехи. Бях гол и червен като рак. Вече нямах и капчица достоинство… не знаех на кой свят съм, както се казва. Не помнех къде съм. Пищях за помощ. А те търчаха подире ми с крясъци: Мазна баня! Мазна баня! Мазна баня! В края на коридора…

— Бен, защо се измъчваш така? — рязко го прекъсна Бевърли. Лицето й беше пепеляво. Нервно посегна към водната чаша и едва не я разля.

— Остави го да свърши — каза Бил.

Бен го поогледа, после кимна.

— В края на коридора имаше скамейка. Спънах се, паднах и си ударих главата. Момчетата постояха наоколо минута-две, после някой каза: „Добре. Стига толкова. Бягайте да се преобличате.“ На вратата стоеше треньорът по анцуг — бяло горнище и син панталон с бели кантове. Не знам откога е бил там. Всички го гледаха — някои с усмивка, други виновно, трети се правеха на отнесени. След малко си тръгнаха. И аз се разплаках. Треньорът просто си стоеше пред вратата на салона и ме гледаше — гледаше голото шишкаво момче, цялото зачервено от мазната баня, гледаше го как лежи и плаче. Накрая каза: „Да ти го набутам в човката, Бени, що не вземеш да млъкнеш?“ За пръв път чувах такива думи от учител и толкова се стреснах, че наистина млъкнах. Вдигнах очи към него, а той пристъпи напред и седна на скамейката, в която се бях спънал. Приведе се и свирката около врата му ме чукна по челото. За миг си помислих, че ще ме целуне или нещо подобно и цял изтръпнах, но той ми сграбчи циците в шепи и стисна яко. После ме пусна и избърса длани в анцуга си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. „Да не мислиш, че ще те утешавам? — запита. — Хич даже. Момчетата се отвращават от теб и аз също. По различни поводи, но нали и на възраст сме различни. Те не знаят защо си им противен. Аз знам. Защото виждам, че Господ Бог ти е дал хубаво тяло, а ти го погребваш в гадна лоена камара. Драйфа ми се като гледам мекушавата ти тъпотия. Слушай ме сега, Бени, защото друг път няма да ти го кажа. Чака ме футболният отбор, и баскетболният, и леката атлетика, а нейде между тях трябва да наместя плувците. Тъй че ще го кажа само веднъж. Ти си шишкав ей-тук. — И ме почука по челото точно там, където ме бе закачила гадната му свирка. — Оттам затлъстяват всички. Наложи си диета в куфалницата и ще вземеш да губиш килограми. Обаче такива като тебе нямат воля да го сторят.“