Стивън Кинг - То

— Влез да видиш сам — кротко отвърна Майк и въведе Бил в малкото сепаре.

Илюзията бе траяла само кратък миг и навярно се дължеше просто на сумрака в стаята, ала по-късно Бил често се питаше дали това не е било някакво послание, предназначено единствено за него: напомняне, че съдбата може да бъде и милостива.

В този кратък миг му се стори, че никой от тях не е пораснал, че по някакво чудо неговите приятели са открили тайната на Питър Пан и си остават деца.

Ричи Тозиър бе отметнал стола си назад и подпрян на стената тъкмо говореше нещо с Бевърли Марш, която приглушено се кискаше в шепа; по лицето на Ричи се разливаше широка, дяволита и съвършено позната усмивка. Еди Каспбрак седеше вляво от Бевърли, а на масата пред него, до чаша вода, имаше пластмасова пръскалка с извита пистолетна дръжка. Формите на тая чудесия изглеждаха малко по-съвременни и изящни, но предназначението явно си беше все същото — инхалатор. От другия край на масата Бен Ханском се вглеждаше в триото със смесено изражение на тревога, веселие и дълбок размисъл.

Бил усети как ръката му бавно се надига и с горчива насмешка осъзна, че в тази секунда е бил готов да си опипа кубето, за да види дали някакво вълшебство не му е възвърнало косата — изящната рижава коса, която бе почнала да окапва още в първия курс на колежа.

Насмешката пукна сапунения мехур. Забеляза, че Ричи не носи очила и си помисли: Сигурно носи контактни лещи… както трябваше да се очаква. Мразеше ония черчевета. Вместо някогашните тениски и кадифени панталони беше облечен с изящен костюм, и то не какъв да е, а специална поръчка за около деветстотин долара.

Бевърли Марш (ако все още се казваше Марш) бе станала поразителна красавица. Вместо познатата конска опашка, косите й — почти толкова червеникави, колкото бяха някога и косите на Бил — се разливаха като мътно блестящ водопад по раменете на простичката бяла моряшка блузка. Под слабото осветление цветът им напомняше гаснеща жарава. Ала под слънчевите лъчи — дори в мрачен ден като днешния — навярно щяха да пламтят. И Бил неволно се запита какво ли би изпитал, ако зарови пръсти из тия къдрици. Най-старата история на света , кисело помисли той. Обичам жена си, но… какво изкушение.

Еди — невероятно, но факт — се бе поизточил и малко приличаше на Антъни Пъркинс. Преждевременни бръчки прорязваха лицето му (макар че в движенията изглеждаше по-млад от Ричи и Бен), а очилата без рамки го състаряваха още повече — с подобни очила човек можеше да си го представи като британски адвокат, който излиза пред съда за пледоария или прелиства документи по предстоящото дело. Беше подстриган късо и старомодно — подобни спортни прически се носеха в края на петдесетте и началото на шейсетте години. Дългото спортно сако на ярки карета сякаш бе грабнато в навалицата от последната разпродажба на фалирал магазин за конфекция… но часовникът на лявата му ръка беше „Патек Филип“, а върху малкия пръст на лявата блестеше пръстен с рубин. Камъкът изглеждаше ужасно грамаден и чудовищно претенциозен, тъй че нямаше начин да е фалшив.

Ала най-промененият беше Бен и докато се взираше в него, Бил усети как отново го грабва чувството за нереалност. Лицето си оставаше същото; косата, макар и прошарена, бе сресана на познатия път отдясно. Само че Бен беше отслабнал. Седеше удобно отпуснат на стола и изпод простичкото му кожено сако се подаваше карирана работна риза. На краката си имаше каубойски ботуши и джинси „Леви“, пристегнати с очуканата сребърна катарама на вехт кожен колан. Дрехите прилепваха по стройното му тяло с тънка талия и тесни бедра. На китката му висеше масивна верижка — не злато, а обикновена мед. Отслабнал е , помисли Бил. Бледа сянка от спомена, както се казва… Нашият Бен да отслабне. Какво ли не става по тоя свят.

Между шестимата настана миг на неописуемо мълчание. Това бе един от най-странните мигове в живота на Бил Денброу. Стан не бе дошъл, ала все пак сред тях имаше и седми участник. Тук, в уединеното ресторантско сепаре, Бил долови незнайното присъствие с такава сила, че то сякаш се материализира — но не като скелет в бял саван с коса на рамо. То беше бялото петно върху картата на годините от 1958 до 1985, зоната, която някой пътешественик би нарекъл Великото неизвестно. Бил се запита какво ли се крие там. Бевърли Марш с къса поличка над стройните девичи бедра, Бевърли Марш с права и сресана на път коса? Ричи Тозиър с две големи значки: отляво СПРЕТЕ ВОЙНАТА, отдясно — ВЪН ЗАПАСНЯЦИТЕ ОТ СТУДЕНТСКИЯ ГРАД? Бен Ханском с жълта пластмасова каска, седнал в брезентовата кабина на грамаден булдозер — гол до кръста, с провиснало над колана шкембе, което се топи ден подир ден? А дали пък седмият гост не е негър? Не, не го бъркайте с прочутите певци и проповедници — не е от тях този момък, той носи простички бели ризи и светлокафяви панталони от магазините за конфекция, посещава библиотекарски курсове в Мейнския университет, пише курсови работи за произхода на бележките под линия и предимствата на издателските индекси при каталожната номерация, докато навън крачат демонстранти и Фил Окс пее: „Ричард Никсън, намери си друга страна, тук не те щем“, а нейде далече мъжете умират с раздрани кореми заради села, чиито имена не могат да произнесат; седи, прилежно сведен над ръкописа (Бил го вижда ), отвън косо падат лъчите на бледото зимно слънце и в тях лицето на младежа е сериозно, замислено, защото той знае, че от всички човешки професии библиотекарството стои най-близо до тесничката седалка на валяка, наречен Вечност. Той ли е седмият? Или един друг младеж, който съзерцава в огледалото как челото му става все по-високо, който гледа кичури рижава коса сред зъбите на гребена, който се взира в отражението на камара университетски тетрадки, съдържащи току-що завършения калпав ръкопис на роман със заглавие „Джоана“, без да знае, че след година романът ще бъде отпечатан?