Стивън Кинг - То

Донякъде… точно така… нищо подобно.

Всъщност нямаше значение. Седмият беше тук, в този миг всички го усетиха… и може би разбраха по-ясно страховитата мощ на онова, което отново ги сбираше. То е живо , помисли Бил, изтръпнал от студ под дрехите си. Окото на тритона, опашката на дракона, Десницата на славата… както и да го наречем, То пак е тук, в Дери. То.

И внезапно усети, че То е седмият гост; че То и времето са някак взаимозаменяеми, че То може да надене техните лица, както надява лицата на хиляди други, които е ужасявало и убивало… и кой знае защо, най-страшна бе тъкмо мисълта, че То може да се превърне в тях . Каква част от себе си сме изоставили в този град? — запита се той с внезапно бликнал ужас. Каква част от нас изобщо не е напуснала каналите и подземията, където живееше То… където се хранеше? Затова ли забравихме? Защото част от нас просто не е имала бъдеще, не е пораснала, не е напуснала Дери. Затова ли?

Не откри отговор в лицата на другите… там само се отразяваше собственият му въпрос.

Мислите се зараждат и прелитат за секунди, за хилядни от секундата, създавайки свои собствени коловози из времето, и всичко това мина през съзнанието на Бил Денброу за не повече от пет секунди.

После Ричи Тозиър, както си беше подпрян на стената, отново се ухили и изтърси:

— Леле Божичко, я го вижте — Бил Денброу взел, че лъснал кубето. С паркетин ли го мажеш, Шеф Бил?

А Бил, без ни най-малка представа какво ще отвърне, отвори уста и чу собствения си глас:

— Абе, Мръсна уста, да ти го начукам и на теб, и на коня ти.

Настана миг тишина… после дружен смях разтърси сепарето. Бил изтича напред, започна да се здрависва и макар че го изпълваше необясним ужас, той усети и нещо приятно: най-сетне си беше у дома.

Майк Хенлън поръча напитките и сякаш за да компенсират предишното мълчание, всички се разбъбриха едновременно. Оказа се, че Бевърли Марш вече е станала Бевърли Рогън. Имала си чудесен мъж в Чикаго, който не само преобразил целия й живот, но и като по вълшебство превърнал простичките шивашки навици на своята съпруга в блестящ моделиерски талант. Еди Каспбрак притежавал компания за лимузини под наем в Ню Йорк. „Де да знам, жена ми може тъкмо в момента да сваля Ал Пачино“ — кротичко се усмихна той и сепарето пак гръмна от смях.

Всички знаеха с какво се занимават Бил и Бен, но Бил имаше странното чувство, че съвсем доскоро не са свързвали имената им — на архитекта и писателя — със спомена за приятели от детинство. Бевърли носеше в чантичката си евтини издания на „Джоана“ и „Черните бързеи“ и го помоли за автограф. Докато надписваше книгите, Бил забеляза, че и двете са чисто новички, навярно закупени от аерогарата на слизане от самолета.

Все в същия дух Ричи разправи на Бен колко се е възхищавал от сградата на Би-Би-Си в Лондон… ала в очите му трептеше озадачено пламъче, сякаш още не можеше да свърже оная сграда със стоящия пред него мъж… или със сериозното шишкаво момче, което ги бе научило как да наводнят половината Пущинак с няколко крадени дъски и ръждива врата от автомобил.

Ричи работел като дискожокер в Калифорния. Похвали се, че го наричали Човекът с Хилядата Гласове и Бил жално изстена:

— Боже мой, Ричи, всичките ти Гласове бяха отвратителни !

— Не ще ме подкупите с ласкателства, благородни сър — високомерно заяви Ричи.

Бевърли го попита дали сега носи контактни лещи, а Ричи отвърна със страшен шепот:

— Я ела насам, маценце. Гледай ме право в очите.

Бевърли пристъпи към него и весело възкликна, когато Ричи леко килна глава, за да й покаже ръбовете на меките контактни лещи.

— Ами библиотеката все същата ли си е? — обърна се Бен към Майк Хенлън.

Майк измъкна от портфейла си фотография на библиотеката от птичи поглед. Стори го с горд жест, като човек, който представя снимки на своето домочадие.

— Един приятел я щракна от самолет — обясни той, докато снимката обикаляше от ръка на ръка. — Иска ми се да я увелича, много хубаво ще стои на стената в детския отдел. Мъча се да изкрънкам пари за тая работа от Градския съвет или от някой добронамерен дарител, обаче засега все удрям на камък. Но снимката е екстра, нали?

Всички се съгласиха. Бен позадържа снимката и дълго се взира в нея. Накрая потупа с пръст по стъкления коридор между двете сгради.

— Да си виждал и другаде нещо подобно, Майк?

Майк се усмихна.