Стивън Кинг - То

— Какъв мръсник ! — възмути се Бевърли.

— Аха — ухили се Бен. — Само дето не знаеше , че е мръсник, толкова беше тъп. Сигурно беше гледал стотина пъти филма „Учител по физкултура“ с Джак Уеб и искрено си въобразяваше, че ми прави добро. А всъщност така и стана. Защото точно тогава си помислих нещо. Помислих си…

Той извърна глава, навъси се… и Бил изпита странното чувство, че знае какво ще последва, още преди да го чуе.

— Казах ви, че за последен път си припомних Хенри Бауърс докато ме гонеха момчетата. Е, когато треньорът стана да си върви, за последен път си помислих какво бяхме сторили през лятото на петдесет и осма. Помислих си…

Той пак се запъна и ги огледа един по един, сякаш диреше нещо в лицата им. После колебливо продължи:

— Помислих си колко страхотни бяхме седмината заедно. Помислих си какво сторихме, как го сторихме и изведнъж ме порази мисълта, че ако треньорът се беше сблъскал с нещо подобно, косата му тутакси щеше да побелее, а сърцето му щеше да клъцне и да спре като вехт часовник. Непочтена мисъл, разбира се, обаче и той не беше почтен с мене. А след това всичко стана съвсем просто…

— Побеснял си — каза Бил.

Бен се усмихна.

— Да, точно така. Викнах му: „Треньоре!“ Той се завъртя и ме изгледа. „Нали казахте, че тренирате отбора по лека атлетика?“ — запитах аз. „Да — отвърна той. — Само че не виждам какво общо имаш с тая работа.“ „Слушай сега, тъпо безмозъчно копеле — рекох аз. Той зяпна и очите му станаха като палачинки. — През март ще се надбягвам с отбора по лека атлетика. Какво мислиш по въпроса?“ „Мисля, че ще е най-добре да си затвориш човката, преди да ти навлече големи неприятности“ — каза той. „Когото и да ми пуснеш, ще го надбягам — отсякох аз. — Ще ти надбягам и най-добрия състезател. А после, мамицата ти гадна, ще искам да се извиниш.“ Той сви юмруци. За момент помислих, че ще се върне и ще ме смаже от бой. Но после отпусна ръце и тихо рече: „Само дрънкаш, шишко. Много ти знае устата. Но видя ли да надбягаш най-добрия ми състезател, още същия ден зарязвам гимназията и отивам на село да бера царевица.“ Каза го и си тръгна.

— Свали ли килограмите? — запита Ричи.

— И още как — кимна Бен. — Само че треньорът грешеше. Не дебелеех от главата. Цялата работа беше в майка ми. Вечерта се прибрах и казах, че искам да отслабна. Стана страхотен сканадал, накрая и двамата се разплакахме. Тя пак подхвана старата песен: всъщност не съм бил дебел , просто съм имал едър кокал , а от едро момче става едър мъж, затова трябва и да яде на едро, та да се държи на крака. Мисля, че за нея това беше… един вид успокоение. Страшничко е било да отглежда дете сам-самичка. Нямаше образование, нямаше дарби — нищо нямаше, освен готовност да работи от тъмно до тъмно. И когато можеше да ми сипе допълнително… или да ме погледне отвъд масата и да види как наддавам…

— Тогава е усещала, че печели битката — обади се Майк.

— Аха. — Бен допи бирата и избърса с опакото на дланта пенестото мустаче от горната си устна. — Това беше най-голямото сражение — не вътре в главата ми, а с нея. Месеци наред тя просто не искаше да се примири. Отказваше да изхвърли старите дрехи и да ми купи нови. По това време тичах — тичах навсякъде и понякога сърцето ми блъскаше толкова силно, че се боях да не припадна. След първото бягане на хиляда метра се издрайфах и ми причерня. По-нататък само драйфах. А като мина още малко време, трябваше да си придържам панталоните по време на бягането. Хванах се да разнасям вестници. Премятах чантата на шия и тя ме блъскаше по гърдите, защото си стисках панталоните с две ръце. Вечер се прибирах и изяждах само половин порция, а майка ми плачеше, че ще се уморя от глад, че си копая гроба, че не я обичам вече, че не ме е еня как се претрепва от работа.

— Господи — промърмори Ричи, палейки цигара. — Чудя се как си издържал, Бен.

— Просто не забравях лицето на треньора — каза Бен. — Просто си спомнях как ме гледаше, след като ме бе стиснал за циците в коридора пред съблекалните. Така издържах. С парите от вестниците си купих нови джинси и още туй-онуй, а старецът от долния апартамент ми проби с шило нови дупки на колана — пет или шест, доколкото си спомням. И тогава май пак се сетих за предния път, когато трябваше да си купя джинси — когато Хенри ме блъсна в Пущинака и бях целият в дрипи.

— Аха — широко се усмихна Еди. — Тогава измисли номера с шоколадовото мляко. Помниш ли?

Бен кимна.

— Не знам как е било, но и да съм си спомнил, отминало е за секунда. Горе-долу по същото време в гимназията имахме курс по здраве и хранене. Открих, че човек може да яде колкото си ще сурови зеленчуци, без да наддава. И ето че една вечер майка ми сложи на масата салата от марули и суров спанак с ябълкови резенчета и мъничко шунка. Никога не съм си падал по заешките деликатеси, обаче онзи път изпразних три чинии и все повтарях колко е вкусно. Това кажи-речи оправи нещата. Тя не се интересуваше какво ям, стига да е много. Затрупа ме със салати. Три години само с това преживявах. Понякога тичах пред огледалото да видя дали не са ми пораснали ушите.