Стивън Кинг - То

— Бих могъл да изклинча от въпроса и да кажа, че никой не знае, щом не е оставил бележка — отвърна Майк. — Но нещастието е станало веднага след разговора, тъй че изводите са ясни.

— Самоубил се е, нали? — глухо изрече Бевърли. — О, Господи… горкият Стан.

Останалите гледаха Майк, който допи бирата си и каза:

— Да, самоубил се е. Доколкото разбрах, малко след разговора ни отишъл да напълни ваната, влязъл в нея и си прерязал вените.

Бил се огледа и изведнъж масата му се стори обградена от бледи, потресени лица — без тела, само кръгли бели лица. Като бели балони, лунни балони, довеяни насам от ехото на едно старо обещание, което би трябвало отдавна да е заглъхнало.

— Как узна? — запита Ричи. — Имаше ли го в тукашните вестници?

— Не. Отдавна съм се абонирал за вестници от местата, където живеете. Държах ви под око през всичките тия години.

— Великият надзирател — кисело промърмори Ричи. — Благодаря, Майк.

— Това ми беше работата — простичко отвърна Майк.

— Горкият Стан — повтори Бевърли. Изглеждаше зашеметена, неспособна да повярва. — А някога беше толкова храбър. Толкова… решителен…

— Хората се променят — каза Еди.

— Дали? — усъмни се Бил. — Стан беше… — Той размърда длани по масата, търсейки подходящите думи. — Беше човек на реда. Човек, който непременно си разделя книгите в библиотеката по жанрове… а после подрежда всеки раздел по азбучен ред. Сещам се какво каза веднъж — поне засега не помня къде бяхме и какво правехме, но мисля, че беше към края на цялата история. Каза, че може да изтърпи страха, но не понася да е мръсен. И според мен в това е целият Стан. Може би се е прекършил след обаждането на Майк. Виждал е само два пътя: да живее мръсен или да умре чист. Може би хората не се променят чак толкова, колкото мислим. Може би просто… просто закостеняват.

За миг всички затихнаха, после Ричи каза:

— Добре, Майк. Какво става в Дери? Разправяй.

— Мога да ви разкажа нещичко — въздъхна Майк. — Например какво става в момента… или да ви разкрия какви сте били. Но не мога да ви разкажа всичко за лятото на 1958, пък и не вярвам да се наложи. Рано или късно ще си припомните сами. А освен това мисля, че ако разкажа прекалено много преди съзнанието ви да е укрепнало за спомените, може да ви сполети…

— Онова, което се случи на Стан? — тихо запита Бен.

Майк кимна.

— Да. Точно от това се боя.

— Щом е тъй, разкажи ни каквото можеш, Майк — предложи Бил.

— Добре — рече Майк. — Ще ви разкажа.

— Убийствата започнаха отново — каза Майк без предисловия.

Той надигна глава, плъзна поглед по лицата им и накрая се втренчи в Бил.

— Първото от „новите убийства“ — ако ми разрешите този доста злокобен израз — започна върху моста на Главната улица и свърши под него. Жертвата беше хомосексуалист, или по-скоро наивник на име Ейдриън Мелън. Страдаше от тежки пристъпи на астма…

Ръката на Еди крадешком пропълзя да докосне инхалатора.

— Случи се на 21 юли миналото лято, през последната вечер на фестивала, наречен Дни на Канала — нещо като тържество… един вид…

— Местен ритуал — глухо изрече Бил.

Дългите му пръсти бавно масажираха слепоочията и за останалите не бе трудно да се досетят, че мисли за братчето си Джордж… Джордж, който по всяка вероятност бе сложил начало на някогашните ужаси.

— Ритуал — спокойно повтори Майк. — Да.

И той разказа набързо за тъжната участ на Ейдриън Мелън, гледайки с неохота как очите им стават все по-широки и по-широки. Разказа им какво е описано в „Дери нюз“ и какво е премълчано… включително показанията на Дон Хагарти и Кристофър Ънуин за някакъв клоун, който дебнел под моста досущ като трола от старата детска приказка… и според Хагарти представлявал нещо средно между Роналд Макдоналд и Бозо.

— Той е бил — дрезгаво прошепна Бен. — Онзи скапан, гаден Пениуайз.

— Има и още нещо — каза Майк, без да откъсва очи от Бил. — Един от участниците в разследването… всъщност полицаят, който измъкна Ейдриън Мелън от канала… се казва Харолд Гарднър.

— Исусе Христе! — възкликна Бил с немощен, пресеклив глас.

— Бил? — Бевърли се озърна и го хвана за рамото. Гласът й трепереше от изненада и тревога. — Бил, какво ти е?

— По наше време Харолд трябва да е бил около петгодишен — каза Бил. Смаяният му поглед диреше потвърждение по лицето на Майк.

— Да.

— Какво има, Бил? — запита Ричи.

— Х-х-харолд Гарднър е с-син на Дейв Гарднър — обясни Бил. — Когато у-убиха Джордж, Дейв живееше на нашата улица. Той пръв стигна до Джъ-джъ… до брат ми и го донесе у дома, увит в одеяло.