Стивън Кинг - То

— Твоят лондонски строеж — каза той и всички пак прихнаха.

Напитките пристигнаха. Шестимата седнаха на масата.

Изведнъж отново натегна неловка, напрегната тишина. Мълчаха и се споглеждаха.

— Е? — запита Бевърли с мелодичен, леко дрезгав глас. — За какво ще пием?

— За нас — внезапно каза Ричи.

Вече не се усмихваше. Очите му срещнаха погледа на Бил и с огромна, почти непоносима сила върху Бил се стовари споменът как двамата с Ричи се прегръщаха и ридаеха насред Нийбълт стрийт след изчезването на оная твар — може би клоун, а може би върколак. Когато надигна чашата, ръката му трепереше и няколко капки се разляха върху покривката.

Ричи бавно стана на крака. Останалите го последваха един по един: първо Бил, после Бен, Еди, Бевърли и накрая Майк Хенлън.

— За нас — каза Ричи и гласът му трепереше, също като ръката на Бил. — За Клуба на Неудачниците от 1958 година.

— За Неудачниците — повтори насмешливо Бевърли.

— За Неудачниците — изрече Еди. Зад очилата без рамки лицето му изглеждаше бледо и състарено.

— За Неудачниците — кимна Бен. В крайчеца на устните му трептеше сянката на слаба, измъчена усмивка.

— За Неудачниците — тихо каза Майк Хенлън.

— За Неудачниците — завърши Бил.

Чашите се докоснаха. Отпиха.

Тишината пак ги обгърна, но този път Ричи не я наруши. Сега тя беше необходима.

Седнаха по местата си и Бил се обади пръв:

— Хайде, Майк, изплюй камъчето. Разправяй какво става тук и какво можем да сторим.

— Най-напред хапнете — каза Майк. — После ще говорим.

И те похапнаха… дълго и с апетит. Като в старата поговорка за осъдения на смърт , помисли Бил, но така или иначе, не помнеше толкова да се е наслаждавал на масата от… още от детството, изкуши го ненадейна мисъл. Кухнята не можеше да се нарече прекалено изтънчена, но не беше и за пренебрегване, а най-важното — от всичко имаше по много. Шестимата се заеха да си прехвърлят ястия — свински ребра, му гу гайпан , чудесно задушени пилешки крилца, яйчени руладини, шунка пълнена с водни кестени, телешко на дървени шишчета.

Започнаха от китайските ордьоври пу-пу . В средата на всяко блюдо гореше пламъче и Ричи се захвана с детинско усърдие да слага в паничката над огъня от всичко по малко — включително половин яйчена руладина и няколко червени бобчета.

— Страшно си падам по фламбетата — сподели той с Бен. — И лайно на керемида бих изял, стига да е фламбе .

— Сигурно вече си пробвал — подметна Бен.

Бевърли се разкикоти до премала и трябваше да изплюе хапката в салфетката си.

— О, Боже, май ще ми призлее — каза Ричи, имитирайки с поразителна точност гласа на Дон Пардо и Бевърли се задъха от смях.

— Престани, Ричи — изпъшка тя. — Предупреждавам те.

— Прието — каза Ричи. — Добър апетит, скъпа.

Роза лично поднесе десерта — огромен фламбиран кейк Аляска — на почетното място, където седеше Майк.

— Още фламбе за моята трапеза — възкликна Ричи с глас на човек, пристъпващ през райските порти. — Това май ще е най-приятният обяд в целия ми живот.

— Прав сте, разбира се — скромно отвърна Роза.

— Ако духна пламъка, може ли да си пожелая нещо? — запита той.

— В „Ориенталски нефрит“ всички желания се сбъдват, сър.

Усмивката на Ричи помръкна изведнъж.

— Горещо подкрепям доброто ви чувство — промълви той, — но, знаете ли, просто не ми се вярва да е така.

Унищожиха кейка почти до последната троха. Когато Бил се облегна назад и поотпусна колана си, погледът му плъзна по чашите върху масата. Изглеждаха стотици. Той леко се усмихна, като си спомни, че лично беше унищожил две мартинита за аперитив и Бог знае колко бутилки бира „Кайрин“ след това. Другите също не си бяха губили времето. Както ги беше налегнала жаждата сигурно не биха се отказали и от спирт за горене. И все пак не се чувствуваше пиян.

— Не съм хапвал така откакто бях хлапе — въздъхна Бен. Всички се озърнаха към него и по бузите му изби лека руменина. — Истина ви казвам. Последното ми подобно ядене май беше в началния клас на гимназията.

— На диета ли си минал? — запита Еди.

— Да — кимна Бен. — Свободната диета на Бен Ханском.

— И как тъй се престраши? — запита Ричи.

Бен смутено се размърда на стола.

— Едва ли ви се слушат разни вехти истории…

— За останалите не знам — каза Бил, — но на мен ми се слуша. Хайде, Бен. Давай. Какво чудо е превърнало Кълаун Камарата в днешния строен манекен?

Ричи весело изсумтя.