Стивън Кинг - То

— … за френската приказка, ако сте религиозен — довърши Бил едновременно с него.

— Гледай ти — доволно повтори шофьорът и известно време кара безмълвно, преди да заговори отново. — Дума да няма, доста се е променил Дери, ама пък от друга страна и доста е поостанало. Например „Градски дом“, отдето дойдох да ви взема. Или Водонапорната кула в Мемориал парк. Помните ли я, мистър? Като бяхме хлапета, мислехме, че вътре бродят призраци.

— Помня я — каза Бил.

— Гледайте сега болницата. Познахте ли я?

Минаваха вляво от Общинската болница. Зад нея Кендъскиг бавно течеше надолу, за да се влее в Пенобскот. Под навъсеното пролетно небе реката лъщеше мътно като олово. Болницата от спомените на Бил — бяла дървена сграда на три етажа с пристройка — все още стоеше на място, но сега изглеждаше смалена, обгърната от цял комплекс здания, може би десетина на брой. Отляво се простираше паркинг с гъмжило от коли — навярно над петстотин.

— Боже мой, това не е болница, ами някакво шибано студентско градче! — възкликна Бил.

Шофьорът се изкиска.

— Ще ви прощавам за френската приказка, щото не съм религиозен. Право го рекохте, още малко и ще стане колкото Щатския университет в Бангор. Имат си радиационна лаборатория, терапевтичен център, шестстотин стаи, собствена пералня и Бог знае още какво. Старата болница още стои, ама сега там са само канцеларии.

Из мозъка на Бил плъзна някакво странно раздвоение — спомняше си, че бе изпитал подобно чувство, когато за пръв път видя прожекция на стереофилм. Опит да сглобиш два образа, които не пасват напълно. Можеш да подлъжеш съзнанието и очите си за този фокус, но като нищо можеш и да си докараш адско главоболие… и тъкмо подобно главоболие се прокрадваше на пръсти в главата му. Ето го новият Дери, чудесно. Но старият Дери още си беше на място, също като дървената болнична сграда. В общи линии старият Дери беше погребан под всички тия нови строежи… но нещо по-властно от волята заставяше окото да го види… да го търси .

— Сигурно са махнали и железопътното депо, нали? — запита той.

Шофьорът пак се разсмя доволно.

— За човек, който е напуснал още като хлапе, имате добра памет, мистър. — ( Да ме беше видял миналата седмица, скъпи френскоезични приятелю , помисли Бил.) — Депото си е на място, ама сега няма нищо освен развалини и ръждиви релси. Вече не спират и товарните влакове. Напоследък някакъв тип си науми да купи терена и да разгърне цял крайпътен лунапарк — мятане на топки, стрелбища, силомери, въртележки, колички, барачка за електронни игри и де да знам още кво — обаче със собствеността се е забъркала някаква голяма каша и не се знае кое на кого е. Сигурно ще го купи в крайна сметка — инат е момчето — ама засега още се влачи по съдилищата.

— И Каналът — прошепна Бил, докато завиваха от края на Сентър стрийт към Пасчър роуд… не, както бе казал Майк, сега зелената крайпътна табела напомняше новото име МОЛ РОУД. — Каналът си е още тук.

— Ъхъ — кимна шофьорът. — Сигурно и след сто години ще си е тук.

Търговският център остана отляво и докато отминаваха, Бил отново изпита странното чувство на раздвоение. Когато бяха хлапета, тук нямаше нищо освен просторно поле, обрасло с тлъсти буренаци и грамадни клюмнали слънчогледи по северозападната граница на Пущинака. По-нататък на запад се издигаше бедняшкият квартал Олд кейп. Спомняше си как изследваха заедно това поле, като внимаваха да не паднат в зеещата яма, останала на мястото, където по Великден през 1906 година бе избухнала стоманолеярната на Кичънър. Из тревата се валяха безброй находки и момчетата ги измъкваха от пръстта с дълбокомислен интерес, като археолози сред древни египетски руини: тухли, тигли, късове желязо с ръждиви болтове по тях, стъклария, шишета с неописуема мътилка, воняща по-гнусно от най-гадната отрова на света. И нейде там, в каменната кариера край бунището, се бе случило нещо лошо, ала още не можеше да си спомни какво точно. Помнеше само името Патрик Хумболт и че цялата история имаше нещо общо с хладилник. А някаква птица… някаква птица бе преследвала Майк Хенлън. Каква?…

Той тръсна глава. Откъси. Плява, литнала по вятъра. Нищо повече.

Сега полето бе изчезнало заедно с останките от стоманолеярната. Внезапно Бил си припомни грамадния комин. Облицован с тухли, почернели към края от сажди и дим, коминът се валяше сред високата трева като парче от великанска лула. Спомни си как успяха да се изкатерят отгоре и тръгнаха напред с разперени ръце като въжеиграчи. Смееха се… Пак тръсна глава, сякаш за да прогони като мираж гледката на търговския център — групичка грозновати сгради с десетки крещящи надписи: СИЪРС… ДЖ. С. ПЕНИ… ПРИ УУЛУЪРТ… ВИДЕОКАСЕТИ… ЗАКУСВАЛНЯ ЙОРК… КНИЖАРНИЦА УОЛДЪН… Паркинги и отклонения към тях. Гледката не изчезваше, защото не беше мираж. Изчезнала бе стоманолеярната на Кичънър и буренясалото поле около руините. Търговският център беше реалност. Спомените си оставаха спомени.