Стивън Кинг - То

— Кога ги построиха? — запита Бил.

— Кое? Банките ли?

— Ъхъ.

— А, повечето са от края на шейсетте и началото на седемдесетте — отвърна шофьорът. Беше облечен с ловджийско яке на червени и черни карета. Върху главата му стърчеше плътно прихлупено оранжево каскетче, изцапано с машинно масло. — Изкопчиха мангизи за обновяване на града. Подялба на доходите, тъй му викат. И кво поделиха? Взеха, че сринаха всичко из основи. Пък после изникнаха банките. Мене ако питате, друго не моеше и да изникне. Отде толкоз мангизи? И туй ми било обновяване на града. Да ми ядат гъза. Прощавайте за френската приказка, ако сте религиозен. Сума ти дивотии издрънкаха, как щели да съживят централната градска част. Дадено бе, хубавичко я съживиха. Сринаха почти всички стари магазинчета и нагъчкаха банки и паркинги. Ама от мен да го знаете — тръгнеш ли да търсиш място за паркиране, мама му стара, пак няма де да си завреш колата. И туй ми било Градски съвет. До един заслужават да ги обесят за патките. Само с оная женска, Полок, няма как да стане. Нея — за циците. Ама пак не върви, щото тя и цици няма. Плоска е като дъска. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Много съм религиозен — ухили се Бил.

— Тогаз да ми се пръждосваш от таксито и марш в църквата, твойта мама — отсече шофьорът и двамата избухнаха в смях.

— Отдавна ли живеете тук? — запита Бил.

— Откак се помня. Роден съм в Общинската болница, а пък като хвърля топа, ще ме заровят в гробището Маунт хоуп.

— Добре звучи — каза Бил.

— И аз тъй мисля — рече шофьорът. Той се изкашля, свали страничното прозорче и изстреля под дъжда колосална жълто-зеленикава храчка. Държеше се грубовато, но и някак привлекателно, едва ли не пикантно — със странна смесица от униние и оптимизъм. — Голям късмет ще извади, който намери туй нещо, цяла седмица няма да дава пари за дъвка. Да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен.

— Не се е променило съвсем — каза Бил. Докато се изкачваха по Сентър стрийт, потискащата върволица от банки и паркинги постепенно изоставаше назад. Прехвърлиха билото, минаха край Фърст нейшънъл банк и увеличиха скоростта. — „Аладин“ още си е на място.

— Ъхъ — съгласи се шофьорът. — Ама едвам се задържа. Ония скапаняци искаха и него да сринат.

— Пак за банка ли? — запита Бил.

С насмешка осъзна, че част от съзнанието му е настръхнала при тая мисъл. Не му се побираше в главата как някой здравомислещ човек би дръзнал да срине този внушителен дворец на развлечението с лъскавите стъклени полилеи, с просторните стълбища отляво и отдясно, водещи по спирала към висините на балкона, с колосалната плюшена завеса, която не просто се разтваряше преди всяка прожекция, а бавно плъзваше нагоре, цялата във вълшебни гънки и дипли, осветени изотдолу в приказни червени, сини, жълти и зелени оттенъци, докато отстрани скритите лебедки скърцат и претракват. Само не и „Аладин“, крещеше тая стъписана част от съзнанието му. Как са посмели, как изобщо са си помислили да сринат „Аладин“ заради някаква си БАНКА?

— Че за кво друго? — рече шофьорът. — Банка, ясна работа. Надушихте ги, мамка им… да ме прощавате за френската приказка, ако сте религиозен. От Първа търговска областна бяха хвърлили око на „Аладин“. Искаха да му теглят секирата и на негово място да турят нещо, дето му викат „комплексен банков център“. Пробутаха бумагите през Градския съвет и „Аладин“ беше обречен. Ама се намериха хора да организират комитет — хора, дето живеят тука отдавна. Писаха петиции, правиха демонстрации, вдигаха аларма, накрая свикаха общоградско събрание и Хенлън здравата го зачука на всички скапаняци.

В гласа му звучеше дълбоко удовлетворение.

— Хенлън ли? — смаяно запита Бил. — Майк Хенлън?

— Ъхъ — кимна шофьорът. За миг той врътна глава да огледа Бил, разкривайки обветрено бузесто лице и очила в рогови рамки със застаряли петънца от бяла боя по дръжките. — Библиотекарят. Чернокож. Познавате ли го?

— Познавах го някога — каза Бил и си спомни как бе срещнал Майк през юли 1958. Пак заради Бауърс, Хъгинс и Крис… разбира се. Бауърс, Хъгинс и Крис

( Боже мой )

които дебнеха под път и над път, които играеха своята роля на безмозъчни инструменти, за да сглобят, да затегнат седмината един до друг — плътно, още по-плътно, съвсем плътно. — Като хлапета играехме заедно. Преди да се преселя.

— Я гледай ти — възкликна шофьорът. — Вярно казват, малък бил тоя шибан свят… да ме прощавате…