Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Ами, няма да стреляш — ще си развалиш удоволствието“ — рече си Роузи, но той наистина стреля — с насочен към тавана пистолет 45-ти калибър, който принадлежеше на мъртвия полицай; трясъкът отекна оглушително в затвореното помещение, което се изпълни с такава остра миризма на изгорял кордит, че чак очите им се насълзиха. За миг проблесна червеникавожълто пламъче, което бе толкова ярко, че образите се запечатаха в съзнанието й като татуировки — явно затова го бе направил — искаше да се ориентира в обстановката, и по-специално, къде се намираше Бил.

Бил се закашля задавено, сякаш щеше да повърне, политна към младата жена и я блъсна към парапета. Като се стараеше да запази равновесие, тя дочу припрените стъпки на Норман, който се втурна към тях.

Роузи изтича по първите две стъпала, влачейки Бил след себе си. Той подритваше, опитвайки се да й помогне — може би дори до известна степен успяваше. Като стигнаха до второто стъпало, тя протегна назад лявата си ръка и събори закачалката на стълбите. Норман се блъсна в нея и запсува. Роузи използва момента и пусна Бил, който се олюля, но не падна. Продължаваше да се дави и тя усети в тъмното как се наведе напред, опитвайки се да възстанови дишането си и да прочисти трахеята си.

— Чакай — промърмори тя. — Чакай тук.

Изкачи две стъпала, после слезе от другата му страна, за да го крепи с лявата си ръка. За да го качи до горе, щеше да се нуждае от силата на златната гривна. Прихвана го през кръста и изведнъж всичко стана съвсем лесно. Дишайки учестено, се заизкачва нагоре, приведена на една страна, сякаш влачеше тежък товар, но не се запъхтя и коленете й не се огъваха. Струваше й се, че ако се наложи, може да го носи така по дълга-дълга стълба. От време на време той се опитваше да пристъпва сам, но краката му предимно се влачеха по металните лайсни, с които бяха обковани застланите с пътека стъпала. Като стигнаха до десетото стъпало — до средата по сметките на Роузи — започна да й помага малко повече. Това бе добре, защото отдолу се разнесе трясък — закачалката се прекърши под сто и десетте килограма на Норман. Ето че отново ги наближаваше, само че не ходеше — не се чуваха стъпки — а лазеше на четири крака.

— Не си играй с мен, Роуз — запъхтяно изрече. На какво ли разстояние бе след тях? Колкото и да се бе забавил, все пак той не влачеше друг човек, който беше почти в безсъзнание. — Веднага спри. Не се опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим…

— Не се приближавай! — Шестнадесет… седемнадесет… осемнадесет. Тук също нямаше осветление, но на този етаж нямаше прозорци и площадката беше тъмна като шахта. Роузи залитна напред, търсейки с крак деветнадесетото стъпало, но се оказа, че стълбите са свършили. Явно от площадка до площадка имаше само осемнадесет стъпала, а ие двадесет. Прекрасно! Изкачиха се преди него — поне това успяха да направят. — Не се приближавай до мен, Нор…

Хрумна й такава ужасяваща мисъл, че занемя. Глътна последната сричка от името на съпруга си, сякаш я бяха ударили в стомаха.

Къде са ключовете й? Дали не ги бе оставила на входната врата?

Пусна Бил, за да провери в левия джоб на коженото яке, и в този миг Норман здраво хвана крака й над глезена, като змия, която не убива жертвата си с отрова, а я души. Роузи с все сила ритна назад с другия си крак. Подметката й се заби право във вече пострадалия нос на Норман, който извика от болка. В следващия миг изпищя от изненада — опита се да се улови за парапета, но не успя, и политна по тъмните стълби. После с трясък се затъркаля надолу. „Счупи си врата!“ — безмълвно изкрещя Роузи и в същия миг за свое най-голямо успокоение напипа ключовете в джоба на якето — значи все пак ги беше прибрала, слава на Богу, слава Богу и вси светии от Царството Небесно. — „Счупи си врата и пукни в тъмното, счупи си смрадливия врат, пукни и ме остави на мира!“

Уви. Вече го чуваше как се изправя на крака и как пристъпва някъде долу, а после започна да я псува; след това отново запълзя по стълбите — коленете му тупкаха по стъпалата — наричайки я с какви ли не имена: пачавра, мръсница, негодница, кучка.

— Вече мога и сам — изведнъж заяви Бил. Гласът му беше писклив и тъпичък, но тя бе изпълнена с благодарност, като го чу. — Мога да вървя. Роузи, хайде да вървим в твоята стая. Побърканото копеле пак идва.

Той се разкашля. По-надолу — но наблизо — Норман се разхили.

— Точно така, смехурко, побърканото копеле пак идва. По-бърканото копеле ще ти изтръгне шибаните очички от тъпата глава и ще те накара да си ги изгълташ. Питам се, какъв ли вкус ще имат?