Стивън Кинг - Роуз Мадър

Дръпна го с дясната си ръка. Гривната се полюшваше на лявата й китка като златна поничка. Той се поколеба, но в този миг Норман изрева и отново блъсна вратата. Роузи изписка от ярост и страх и пак дръпна ръкава на Бил. Помъкна го в дрешника, а от там го изведе в обления в лунна светлина свят, който се простираше отвъд него.

Нещата започнаха да се влошават, когато оная мръсница блъсна закачалката на стълбите. Норман — или всъщност шлиферът му — се заплете в нея. Една пиринчена кука се промуши в илик, друга се закачи в джоба му като неопитен джебчия, опитващ се да му задигне портфейла. Пиринченото краче на трета се заби в изстрадалите му тестиси. Побеснял от ярост, проклинайки Роуз, отчаяно се опита да се отскубне. Злорадата закачалка обаче не искаше да го пусне, а дори не можеше да я повлече със себе си — подобно на граблива птица, тя сякаш бе впила нокти в парапета и изобщо не помръдваше, сякаш бе пуснала котва.

Трябваше да се качи горе, непременно трябваше да се качи. Не искаше с оня мухльо да се заключат в скривалището й, преди да е успял да ги докопа. Несъмнено ще успее да разбие вратата, ако се наложи — колко врати е разбивал в полицейската си практика, при това някои доста яки — но не биваше да губи време. Не искаше да я застреля — това би било прекалено бързо, а и такива като неговата непокорна Роуз не заслужават да се отърват толкова лесно — но ако не му потръгне поне малко, може би няма да има друг избор. Колко срамно би било!

— Включи ме в играта, треньоре — викна бикът от горния джоб на шлифера. — Загорял, отпочинал, стегнат, бликам от енергия!

Дяволски добра идея. Норман измъкна маската и я сложи на главата си, вдъхвайки дъха на гума и урина. В съчетание тези миризми не бяха толкова неприятни — дори в известен смисъл му харесваха. Действаха му успокоително.

— Да живее бикът! — викна той и се освободи от шлифера. Втурна се по стълбите, стиснал пистолета. Настъпи проклетата закачалка и тя се прекърши под тежестта му, но преди това все пак се опита да забучи една от проклетите си куки в лявото му коляно. Нормап почти не почувства болка. Зловещо ухилен, той тракаше със зъби и се наслаждаваше на чаткането, което напомняше па тракането на билярдни топки.

— Не си играй с мен, Роуз. — Опита се да се изправи на крака, но нараненото от закачалката коляно се подгъна. — Веднага спри. Не се опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим.

Тя изкрещя нещо в отговор — думи, думи, думи, които нямаха никакво значение. Отново запълзя нагоре колкото се може по-бързо и по-безшумно. Най-сетне долови някакво движение. Протегна ръка и я сграбчи за крака, впивайки нокти в плътта й. Колко добре се почувства! „Пипнах ли те! — възкликна наум, ликувайки злорадо. — Пипнах ли те, за Бога! Пипнах…“

Изведнъж, за най-голямо негово изумление — все едно от боздуган да се посипят сачми — другият й крак се стрелна в тъмнината, уцели го право в носа и го счупи на ново място. Болката беше ужасна — сякаш в главата му изведнъж забръмчаха цяло ято африкански пчели. Роуз се изплъзна от ръцете му, но той изобщо не забеляза — вече бе политнал назад, а като се пресегна да се улови за парапета, едва докосна пречките от вътрешната страна. Изтъркаля се чак до закачалката, като не пропусна да пусне предпазителя на пистолета, за да не вземе да се простреля, без да иска… а както беше тръгнало, като нищо можеше да се случи и това. Остана за миг свит на кълбо на най-долното стъпало, после разтърси глава, сякаш да проясни мислите си, и отново се заизкачва нагоре.

Не му се губеха моменти и нишката на мисълта му остана непрекъсната, но нямаше абсолютно никаква представа какво са му подвикнали отгоре и какво е отвърнал. Разбитият му нос засенчваше всичко друго, сякаш болката се проектираше върху червен екран, в който потъваха всички други усещания.

Като че ли някакво четвърто лице се опитваше да се намеси във веселбата — някакъв слабосилен, най-невинен съсед — и смотаното приятелче на Роузи го предупреди да стои настрана. Най-хубавото в цялата работа беше, че смотаното приятелче самичко ориентира Норман къде се намира, чиста работа. Той протегна ръка към него и ето ти го на. После сключи ръце около врата на тоя мухльо и започна да го души. Този път вече беше твърдо решен да го довърши, само че изведнъж усети ръката на Роузи върху лицето си… върху маската. Все едно да те погалят, когато си натъпкан с транквиланти.

Роузи. Роузи го докосва. Тя е тук. За пръв път, откакто си замина с проклетата му банкова карта, тя бе тук, до него, и Норман изведнъж изгуби интерес към любовника й. Сграбчи ръката й и я тикна в устата на гумената маска, а после захапа пръстите й с все сила. Направо примираше от радост. Само че…