Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Жено! Ей, ти, жено!

Това бе дамата в червено, само че сега бе облечена в проста роба — като че ли синя на цвят, но на лунната светлина бе трудно да се определи със сигурност. „Уенди Яроу“ стоеше на средата на хълма.

— Дай го тука! Няма време за губене! Другият ще дойде след минута, а има неща за вършене! Важни неща!

Роузи продължаваше да държи Бил под ръка. Понечи да го поведе надолу, но той се опъваше, тревожно взрян в „Уенди“. Иззад тях — макар и приглушен, но ужасяващо близък — долетя ядният крясък на Норман, който викаше Роузи. Като го чу, Бил подскочи стреснато, но не помръдна нито крачка.

— Коя е тази, Роузи? Коя е тази жена?

— Няма значение. Ела!

Този път не просто го побутна, а припряно го задърпа с все сила. Той тръгна с нея, но още на десетата крачка се преви на две и така се разкашля, че очите му се изцъклиха. Междувременно Роузи разкопча ципа на якето, което й беше дал, съблече го и го пусна на тревата. После свали и пуловера. Отдолу беше с блуза без ръкави и наниза гривната на голата си ръка. Моментално почувства невероятен прилив на сила, но изобщо не я интересуваше дали усещането е действително, или просто си въобразява. Хвърли бегъл поглед през рамо, едва ли не очаквайки да види Норман на две крачки. Наоколо беше пусто и само понито пасеше посребрената от лунните лъчи трева, а на входа към своя свят забеляза статива, който беше виждала и преди. Картината отново се беше променила. Например обърнатата с гръб фигура в средата бе на мъж — приличаше на рогат демон. Може би наистина бе демон, но също така бе човек. Това бе Норман — спомни си рогата, които бе забелязала да стърчат на главата му в мигновения проблясък при изстрела.

— Момиче, защо се бавиш толкоз? Хайде!

Роузи прегърна Бил, който се беше пооправил, и го помъкна към нетърпеливо чакащата „Уенди“. Като стигнаха до нея, тя почти го носеше.

— Коя сте… вие? — попита Бил тъмнокожата жена и веднага се разкашля.

„Уенди“ не обърна никакво внимание на въпроса му и го прегърна от другата страна, понеже той непрекъснато залиташе. Като заговори, се обърна към Роузи:

— Сложих резервния й зат зад храма, тъй че това поне е наред… но трябва да бързаме! Нямаме и минутка за губене!

— Не разбирам за какво говориш — отвърна младата жена, но дълбоко в себе си като че ли знаеше за какво става дума. — Какво е зат?

— Стига с твоите въпроси. Най-добре да се поразмърдаме.

Прегърнали Бил от двете страни, заслизаха към Храма на Бика (удивително, колко бързо си припомняше). Сенките им ги следваха отстрани. Сградата изникна пред тях — дори като че ли изникна насреща им, сякаш бе живо, при това гладно, същество. Роузи си отдъхна, когато „Уенди“ сви вдясно и ги поведе покрай сградата.

Зад храма, преметнат на гъстите храсталаци като на закачалка в дрешник, висеше резервният зат. Тя го изгледа с ужас, но не и изненадано. Това бе пурпурночервен хитон, досущ като онзи, с който бе облечена жената с примамливия, безумен глас.

— Облечи го — нареди тъмнокожата жена.

— Не — безсилно отвърна Роузи. — Не, страхувам се.

— ВЪРНИ СЕ, РОУЗ!

Бил подскочи и се извърна с подивели от ужас очи, треперещи устни и толкова пребледнял, че на лунната светлина лицето му губеше очертанията си. Тя също се уплаши, но под страха и се таеше ярост, като огромна акула, която дебне малка лодка. Продължаваше отчаяно да се надява, че Норман няма да може да ги последва в този свят, че картината някак си ще се затвори след тях. Вече знаеше, че това не бе така. Той бе открил картината и сигурно съвсем скоро щеше да дойде при тях, ако вече не беше и тук.

— ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!

— Облечи го — повтори жената.

— Защо? — попита Роуз, но вече издърпваше блузата си през главата. — Защо трябва да го обличам?

— Защото тя така иска, а каквото иска, обикновено го постига. — Чернокожата жена се втренчи в Бил, който зяпаше Роузи. — Обърни се — нареди му. — В твоя си свят може да я гледаш гола, докат ти паднат очите, все ми е тя, но не и в моя. Обърни се, за твое добро е.

— Роузи? — колебливо я повика той. — Това е сън, нали?

— Да — отвърна младата жена, а в гласа й звънна ледена нотка — нещо подобно на светкавична пресметливост — която не бе чувала досега. — Да, точно така. Прави каквото тя ти казва.

Той се извърна рязко, сякаш бе войник, който изпълнява команда „кръгом“. Оказа се с лице срещу тясната пътечка, която минаваше зад сградата.

— Сваляй тоз сутиен — нареди й „Уенди“ и нетърпеливо подръпна презрамките на бельото й. — Не може с такива работи под зат.