Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Мръсница! — изръмжа. — Долна, измамна мръсница.

— Норман! — долетя вик от тъмнината, от който дъхът му замря.

„Близо е — рече си. — За Бога, тя е наблизо, като че ли дори в оная сграда.“ Без да помръдва, се ослуша дали няма да извика отново. След миг наистина екна крясък:

— Норман, аз съм тук, долу!

Посегна към маската, но вместо да я дръпне, я погали.

— Да живее бикът — възкликна изпод нея и хукна по склона към руините в подножието. Струваше му се, че забелязва следи, които водят натам — като че ли тук-там тревата беше прегазена от крака — но беше прекалено тъмно и не се виждаше добре.

После, сякаш за да го насочи във вярната посока, влудяващият присмехулен вик екна отново:

— Тук, долуууууу, Норман!

Сякаш въобще не се страхуваше от него, а дори го чакаше с нетърпение. Мръсница!

— Стой там, Роуз — промърмори. — Важното е да не избягаш, докато дойда.

Полицейският пистолет още беше затъкнат в панталоните му, но той възнамеряваше да го използва само в краен случай. Не знаеше може ли да се стреля във видение, но нямаше и желание да научи. Искаше да поговори с непокорната си Роуз много по-задушевно, отколко би му позволил пистолетът.

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… Вече не се страхувам от теб, Норман…

„Ще ти стане ясно, че това е мимолетна заблуда, мръснице“ — рече си той.

— Норман, кретен такъв!

Добре де, може и да не е в сградата — може вече да е излязла от другата страна. Няма значение. Ако си мисли, че може да му избяга, й предстои най-голямата изненада в живота й. Последната изненада в живота й.

— Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш? Глупав стар бик!

Отклони се малко наляво, като се стараеше да се движи колкото се може по-тихо, напомняйки си да не бъде като, ха-ха, бик в стъкларски магазин. Спря пред порутените стълби, които водеха към храма (сега видя, че е храм, като в ония гръцки приказки, дето хората ги измисляли едно време, докато си нямали работа — преди да почнат да си раздават ритници в задниците, де) и внимателно огледа постройката. Очевидно бе изоставена и вече беше съвсем порутена, но въпреки това не изглеждаше никак страшна — изглеждаше странно уютна.

— Норрр-мънннн… не искаш ли да си поговороооорим?

— О, ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим, пачавра с пачавра.

Изведнъж отдясно на стълбите, всред високите треви, забеляза нещо — в бурените се криеше голямо каменно лице, което се взираше в небето. Той се изправи над него, гледайки го втренчено, за да се увери, че не му се привижда. Не му се привиждаше. Това бе лицето на баща му, чиито празни очи сякаш ядно святкаха на идиотската лунна светлина.

— Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?

Каменната фигура не отвърна, но за сметка на това Роуз отново се обади:

— Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мънннн!

„Ама на хубави думички са я научили — отбеляза бикът, чийто глас вече звучеше в мислите на Норман. — Страхотни приятелчета си е намерила, няма съмнение — променили са целия й живот.“

— Негодница — възкликна той с плътен, треперещ глас. — Негодница такава.

Обърна гръб на каменната глава, превъзмогвайки желанието си да се върне и да я заплюе, като коженото яке… или да разкопчее панталоните си и да я напикае. Но сега нямаше време за игрички. Бързо се заизкачва по напуканите стъпала, които водеха към тъмния вход на храма. При всяка крачка ужасна болка пронизваше целия му крак, гърба и наранената му долна челюст. Струваше му се, че единствено маската придържа лицето му да не се измести, и изпитваше непоносима болка. Ядосваше се, че не взе аспирина от колата на Чарли и Дейвид.

„Но как можа тя да направи всичко това, а, Норми?“ — дочу тих шепот от дълбините на съзнанието си. Той все още напомняше гласа на баща му, но не помнеше баща си толкова разтревожен и толкова неуверен в себе си. — „Как дръзна да го направи? Какво е станало с нея?“

Норман спря на най-горното стъпало — лицето страхотно го болеше и имаше усещането, че долната му челюст всеки миг ще отхвръкне, като джанта с разхлабени гайки. „Не знам и не ме интересува — отвърна на призрачния глас. — Но нека ти кажа едно, тате — ако наистина с теб разговарям — като я намеря, бързичко ще го отстраня. Имаш думата ми.“

„Сигурен ли си, че държиш да опиташ?“ — попита гласът и Норман, който беше на входа, спря и се заслуша с наклонена глава.

„Знаеш ли, може би ще е по-разумно да постъпиш по друг начин — продължи гласът. — Може би ще е по-разумно да спреш дотук. Зная как ти звучи, Норми, но единствено мога да те успокоя, че аз самият бих постъпил така. Ако бях на твое място, щях да се обърна и да се върна там, откъдето съм дошъл. Защото тук има нещо нередно. Всъщност има нещо адски ненормално. Не зная какво е, но така ми се струва — прилича на клопка. А ако попаднеш в нея, челюстта ти и маската, дето не искала да се махне от лицето ти, може да се окажат незначителни грижи. Защо просто не се обърнеш и не се върнеш там, откъдето си дошъл? Защо не опиташ да се върнеш в квартирата й и да я изчакаш там?“