Стивън Кинг - Роуз Мадър

Роузи се обърна — в този миг пръстите му докоснаха презрамката на зата — и хукна с все сили.

Предстоеше им да се надбягват.

Така тичаше, когато беше малка, още преди практичната й и разумна майка да се захване с трудната задача да възпита Роуз Даяна Макклендън (според нея не било изискано да се търчи, особено във възрастта, когато вече имаш гърди и те подскачат, щом тичаш). С други думи, Роузи се носеше напред с наведена глава и размахваше юмруци. Усещаше присъствието на Норман, който я следваше по петите, но не забеляза как той започна да изостава, отначало на крачка-две, после на цели метри. Дори когато го изпревари, продължаваше да чува зад себе си ръмженето и пръхтенето му — звучеше й точно като Ериниъс в лабиринта. Долавяше и своето по-леко дишане, а плитката я удряше по гърба и подскачаше насам-натам. Но тези усещания отстъпваха пред дивия възторг, с който я изпълваше усещането как главата й се пълни с кръв и всеки миг може да се пръсне. Погледна към небето един-единствен път и забеляза луната, която препускаше редом с нея по осеяното със звезди небе зад клоните на изсъхналите дървета, подобни на жално протегнатите ръце на великани, погребани тук живи. По едно време Норман й изръмжа да спре и да не се прави на ударена и тя му се изсмя, а на себе си каза: „Той си мисли, че се правя на недостъпна.“

Следващият завой я изведе пред поваленото от гръм дърво, което препречваше пътя й. Нямаше време да го заобикаля, а ако се опиташе да спре, най-много да се наниже на някой от изсъхналите изпочупени клони. Дори и да се спаси от клоните, трябваше да мисли за Норман. Беше се отскубнала от него, но ако спре дори за миг, той ще се нахвърли върху нея като хрътка на заек.

Всички тези мисли преминаха през главата й за части от секундата. После изкрещя — може би изпищя от страх, или пък нададе боен зов, а може би викът бе смесица между двете — отскочи с протегнати напред ръце като Супергърл, прелетя над дървото и се приземи на лявото си рамо. Направи кълбо, изправи се замаяна и видя Норман, който я зяпаше над поваления ствол. Беше се вкопчил в два обгорели чепати клона и едва дишаше. Ветрецът повя и Роузи долови някаква друга миризма, освен на пот и на „Инглиш Ледър“.

— Пак си пропушил, нали? — попита го.

В очите, които се взираха в нея изпод украсените с цветя рога, блестеше истинско безумие. Долната част на маската потръпваше конвулсивно, сякаш човекът, скрит зад нея, се опитваше да се усмихне.

— Роуз — рече бикът, — престани.

— Не съм Роуз — тросна се тя и се усмихна иронично, сякаш разговаряше с най-глупавото създание в целия свят — el toro dumbo. — Аз съм Роузи. Роузи Истинска. Но ти вече съвсем не си истински, Норман… нали? Дори сам не си вярваш. Обаче това няма значение, защото аз вече съм разделена от теб.

Тя се обърна и побягна.

„Ти вече съвсем не си истински“ — повтаряше си той, докато заобикаляше поваления дънер — имаше достатъчно място човек спокойно да го заобиколи. Тя бе хукнала презглава и вече се бе изгубила сред изсъхналите дървета отсреща, но Норман се бе отказал от дивото препускане и като излезе отново на пътеката, продължи напред, като подтичваше леко. Няма нужда да се престарава. Вътрешният глас, който никога не го лъжеше, му нашепна, че пътеката свършва недалеч от тук. Това трябваше да го зарадва, той обаче размишляваше над последните й думи, преди да си врътне кокетната опашчица и да се изгуби.

„Аз съм Роузи Истинска, по ти вече съвсем не си истински, Норман. Дори сам не си вярваш… вече съм разделена от теб.“

„Е — рече си той, — това последното е на път да стане. Наистина ще има раздяла, Роуз, но аз ще диктувам условията.“

Потича още малко по пътеката, после спря, отри чело и никак не се изненада, че по ръката му остана пот — всъщност дори не се досети, че все още е с маската.

— Я най-добре се върни, Роуз! Давам ти последна възможност.

— Ти ела — отвърна тя и гласът й прозвуча по-различно, макар че той не можа веднага да долови разликата. — Ела при мен, Норман, вече стигна почти докрай.

Ами да, тъй ще да е. Заради нея прекоси половината държава, после дори премина в друг свят, или в сън, или в някаква друга подобна проклетия, но вече не й остава накъде да бяга.

— Няма къде да ходиш, сладкишче — рече Норман и свивайки юмруци, се запъти по посока на гласа й.

Роузи излезе на поляната и забеляза себе си, коленичила край единственото живо дърво, с гръб към пътеката и наведена глава, сякаш погълната в молитва или размисъл.