Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Не съм аз — нервно се поправи тя. — Това не съм аз.“

Но спокойно би могла да бъде тя. Ако гледаше в гръб жената, коленичила под нара, човек спокойно можеше да ги вземе за близначки. Онази жена имаше същия ръст, същата структура на тялото, същите дълги крака и широк ханш. Пурпурновиолетовият й хитон бе досущ като нейния — тъмнокожата жена го бе нарекла зат — а косата й беше сплетена и се спускаше на гърба също като на Роузи. Единствената разлика бе, че жената нямаше гривна, защото я бе дала на Роузи. Норман обаче едва ли щеше да забележи тази разлика. Никога не бе виждал жена си с подобни украшения, а особено в състоянието, което се намираше сега, надали щеше да обърне внимание на тази подробност. В следващия миг тя видя нещо, което би могло да му направи впечатление — тъмните петна на тила и по раменете на Роуз Мадър. Те се стелеха по кожата й като гладни сенки.

Спря, втренчи се в жената, която бе коленичила пред дървото на лунната светлина, и колебливо изрече:

— Дойдох.

— Да, Роузи — отвърна другата с напевния си алчен глас. — Ти дойде, но още не си стигнала до самия край. Искам те ей там. — Посочи широкото каменно стълбище към подземието, над което пишеше „ЛАБИРИНТ“. — Не слизай много надолу — десетина стъпала ще са достатъчни, ако легнеш по корем. Просто се скрий, за да не гледаш. Не би искала да гледаш… освен ако не сметнеш, че държиш да видиш какво ще стане.

Тя избухна в смях, който изразяваше удоволствие — според Роузи именно това правеше смеха й толкова зловещ.

— Във всеки случай, добре би било да чуеш онова, което ще стане. Да, мисля, че би било много подходящо — заключи Роуз Мадър.

— Той може да разбере, че не съм аз, дори на лунната светлина.

Роуз Мадър отново се разсмя. Роузи я побиваха тръпки от този звук.

— И защо, малка Роузи?

— Ами… ъ-ъ… заради петънцата. Аз ги виждам и в тъмното.

— Да, ти ги виждаш — през смях отвърна другата. — Ти ги виждаш, но той няма да ги види. Забрави ли, че Ериниъс е сляп?

Мислеше да й каже: „Грешите, госпожо, става дума за съпруга ми, а не за бика от лабиринта.“ После се сети за маската на Норман и замълча.

— Бързай — нареди Роуз Мадър. — Чувам го, идва. Тичай надолу по стълбите, малка Роузи… и не минавай прекалено близо покрай мен. — Замълча, после добави с ужасяващия си замислен тон: — Не е безопасно.

Норман тичаше по пътеката, наострил уши. Изведнъж му се стори, че Роузи говори с някого, но сигурно се заблуждаваше. Както и да е, няма значение. Дори да има някой с нея, няма да се церемони. Ако извади късмет, може да е Дърта Гърта — навярно тоя дизелов локомотив също е открил входа към цялата тая измислица и на него ще му бъде предоставено огромното удоволствие да забие дулото на пистолета 45-ти калибър в тлъстата й лява цица.

Мисълта за Дърта Гърта го накара да ускори крачка. Вече почти бе стигнал и в миг му се стори, че усеща присъствието й, оповестено от смесващите се аромати на сапун „Дъв“ и шампоан „Силк“. Най-сетне влезе в последния завой и си помисли: „Идвам, Роуз. Няма накъде да бягаш, няма как да се скриеш. Дойдох да те отведа у дома, скъпа моя.“

От стъпалата, които водеха към лабиринта, лъхаше хлад, а в тунела се носеше и някаква миризма, която миналия път й бе убягнала — на влага и гнилоч. В нея се примесваше воня на изпражнения, леш и диви животни. Тревожната мисъл

(биковете могат ли да изкачваш стъпала? )

отново я обзе, но този път никак не я беше страх. Ериниъс вече не е в лабиринта, освен ако светът — светът на картината — не беше на свой ред лабиринт.

„Да, разбира се — спокойно изрече непознатият глас, който не приличаше много-много на гласа на Практична-Разумна. — И този свят, и всички останали светове са лабиринти. А всеки един лабиринт е пълен с бикове. Тези митове съдържат много истини, Роузи. В това се крие и силата им. Затова са оцелели и до днес.“

Пътеката, която следваше, го изведе на кръгла поляна, а ето я и нея. Най-сетне, ето я и нея. Неговата непокорна Роуз.

Коленичила с гръб към него, облечена в оная къса червена дреха (почти бе сигурен, че е червена), а изрусената й като на пачавра коса се спуска по гърба й, вързана на някаква опашка. Норман спря в края на пътеката и се вгледа в жената. Роуз беше, дума да не става, но някак си се беше променила. Задникът й например се беше смалил, но това съвсем не беше най-важното. Нагласата й се беше променила. А какво означава това? Че е дошло време за малка корекция в нагласата, разбира се.