Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Единствената, която ще умира тук… — започна той, но така и не довърши изречението си. Тя се обърна, а когато лунните лъчи осветиха лицето й, Норман се разпищя. Стреля два пъти в земята, без изобщо да усети, и изпусна пистолета. Притиснал глава с ръце, се разпищя и заотстъпва на разтрепераните си крака, на които вече едва се държеше. В отговор на крясъците му тя също нададе вой. Горната част на гърдите й бе абсолютно прогнила, а шията й бе покрита с черно-виолетови петна, като на човек, починал от удушаване. Тук-там зееха рани, от които бе избила гъста жълта гной и се стичаше по кожата й. Това бяха симптомите на някакво твърде напреднало и очевидно смъртоносно заболяване, но не те бяха причината за непрестанните му писъци, които сякаш се къртеха от гърлото му и се сипеха от устата му; те разбиха крехката черупка, която обвиваше лудостта му и отвориха път на далеч по-ужасяващата действителност, подобна на безмилостните лъчи на чуждопланетно слънце. Лицето й предизвика всичко това.

Това бе лицето на прилеп с блестящите налудничави очи на побесняла лисица; това бе лицето на неземно красива богиня, сякаш взето от илюстрация, скрита в стара прашна книга, като рядко цвете в пущинак; това бе лицето на неговата Роуз, която не изглеждаше простовата единствено благодарение на свенливата надежда в погледа си и леката, тъжна извивка на устните си дори когато не се усмихваше. Тези образи плуваха по лицето насреща му като лилии в коварно езеро, а когато се разлетяха като сапунени мехури, Норман видя какво се крие отдолу. Това бе паяк със замъглен от лудост интелигентен поглед и ненаситна паст. Тя криеше ужасяваща чернота, в която се точеха сребърни нишки — в тях бяха оплетени стотици бръмбари и буболечки, кои мъртви, кои полуживи. За очи чудовището имаше огромни кървящи яйца с пурпурночервен цвят, които пулсираха в орбитите си като оживяла тиня.

— Ела насам, Норман — пошепна паякът под лунните лъчи, но преди да обезумее напълно, Норман забеляза, че пълната с бръмбари и коприна уста се мъчеше да наподоби усмивка.

През ръкавните извивки на тогата започнаха да се подават още ръце, изпод подгъва също, само че това не бяха ръце, съвсем не бяха ръце, и Норман започна да пищи, да пищи, да пищи; пищеше и молеше забвение, за да не вижда, да не чува, но забвението не идваше.

— Ела по-близо — увещаваше го то и протягаше не-ръце, а пастта му зееше. — Искам да си поговорим. — Всяка черна не-ръка, обсипана с гнусна четина, завършваше с нокти. Те се впиваха в китките му, в краката му, в подутия израстък, който продължаваше да пулсира в панталоните му. Едно от пипалата чувствено се шмугна в устата му — острата четина го дращеше по зъбите и от вътрешната страна на бузите. То се впи в езика му, изтръгна го и победоносно го размаха пред единственото втренчено, святкащо око. — Искам да си поговорим, и искам… хубавичко… да си… ПОГОВОРИМ!

Норман направи последен отчаян опит да се отскубне, но вместо това потъна в жадната прегръдка на Роуз Мадър.

Където най-сетне разбра какво е теб да те хапят.

Стиснала юмруци над главата си, Роузи лежеше на стълбите със затворени очи и слушаше писъците му. Не искаше и да си представя какво се случва горе, но непрестанно си напомняше, че Норман пищи — Норман със зловещия молив, Норман с ракетата за тенис, Норман с острите зъби.

Но тези мисли се губеха сред ужасените му писъци и нечовешките крясъци на Роуз Мадър…

… която правеше незнайно какво.

След известно време — след много, много време — писъците замряха.

Тя продължи да лежи на стълбите, юмруците й бавно се отпускаха, но все още ги стискаше и хрипливо поемаше дъх на пресекулки. Сигурно щеше да лежи там с часове, ако медният, безумен глас на жената не я бе повикал:

— Излез, малка Роузи! Излез и зарадвай сърцето си! Бикът вече го няма!

Роузи бавно се изправи на колене, а после в цял ръст — безчувствените й крака сякаш бяха от дърво. Изкачи стълбите и излезе от тунела. Не искаше да гледа, но очите й като че ли изпълняваха собствените си желания — те набързо кръстосаха поляната, но в миг дъхът й секна.

После изпусна дълга тиха въздишка на облекчение. Роуз Мадър бе коленичила под дървото и бе обърната с гръб. Пред нея се тъмнееше някаква купчина, на пръв поглед парцали. После от сянката изплува бяла, подобна на морска звезда форма. Беше ръка — изведнъж различи и останалата част от тялото му, сякаш в миг откри някаква връзка и смисъл в мастилената картинка, като онези в психиатричните кабинети. Това беше Норман. Беше обезобразен и макар изцъклените му очи да бяха застинали в безкраен ужас, това все пак бе Норман.