Стивън Кинг - Роуз Мадър

Докато тя го наблюдаваше, Роуз Мадър протегна ръка и откъсна един плод, надвиснал точно над главата й. Стисна го в ръка — съвсем човешка ръка, при това доста красива, като се изключат черните петна под кожата й — отначало изтече пурпурночервеният сок, а сетне и в самия плод се отвори сочна тъмночервена цепнатина. Тя измъкна десетина семки от месестата вътрешност и ги посипа в разкъсаната плът на Норман Даниълс. Последната пъхна в ококореното му единствено око.

Чу се бълбукащо изпукване — сякаш някой настъпи напращял грозд.

— Какво правиш? — неволно попита Роузи. Едва не добави: „Не се обръщай, можеш да ми отговориш и без да се обръщаш!“

— Засявам го. — После направи нещо, което накара Роузи да се почувства сред света на героите на Ричард Расин — приведе се и целуна устните на трупа. Най-сетне се отдръпна от него, вдигна го на ръце, изправи се и се обърна към бялото мраморно стълбище, което водеше под земята.

Роузи извърна очи, а сърцето й сякаш бе скочило в гърлото й и биеше до пръсване.

— Приятни сънища, копеле — рече Роуз Мадър и запрати тялото на Норман в тъмния тунел, който зееше под надписа, състоящ се от една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.

Където може би някой ден семената щяха да пуснат корени и да израснат.

— Отивай си — каза Роуз Мадър. Беше застанала до стълбите — Роузи се намираше в другия край на поляната, в началото на пътеката и се бе обърнала с гръб. Вече в никакъв случай не искаше да рискува да види Роуз Мадър, а се бе уверила, че не може да разчита на очите си да я слушат. — Отивай си и намери Доркас и твоя мъж. Тя има нещо за теб, и пак ще поговорим… но за кратко. После времето ни изтича. Което, вярвам, ще бъде голямо облекчение за теб.

— Няма го, нали? — попита Роузи, без да откъсва поглед от обляната в лунна светлина пътека. — Наистина го няма.

— Предполагам, че ще се явява в сънищата ти — хладно отвърна Роуз Мадър, — но какво от това? Истината е, че кошмарните сънища съвсем не са толкова неприятни, колкото кошмарните събуждания.

— Да. Това е толкова просто, че повечето хора, струва ми се, го пренебрегват.

— Сега върви. Аз ще дойда при теб. И Роузи…

— Какво?

— Не забравяй дървото.

— Дървото ли? Не…

— Зная. Но ще си спомниш. Не забравяй дървото. Сега върви.

Роузи тръгна. И повече не се обърна.

Бил и тъмнокожата жена — Доркас, казваше се Доркас, а не Уенди все пак — не я чакаха на тясната пътечка зад храма, а и дрехите й също бяха изчезнали. Това обаче никак не я разтревожи. Мина покрай храма, а когато най-сетне го заобиколи, погледна нагоре към хълма, забеляза Бил и Доркас, които я чакаха край каручката с понито, и се запъти към тях.

Той тръгна да я пресрещне — бе пребледнял, на лицето му бе изписано крайно изумление, а в очите му се четеше огромна тревога.

— Роузи? Добре ли си?

— Всичко е наред — отвърна тя и отпусна глава на гърдите му. Ръцете му се сключиха около нея и Роузи се запита какво ли разбира човешката раса от прегръдки — колко е хубаво и как на човек понякога му се иска да прегръща другиго часове наред. Предполагаше, че някои знаят, но много се съмняваше, че те са много. Може би само ако никога не са ти достигали прегръдки, можеш да го оцениш.

Двамата се приближиха към Доркас, която галеше понито по нашарения с бяло нос. Животното вдигна глава и сънено огледа Роузи.

— Къде е… — започна тя, но не се доизказа. Едва не каза „Каролайн“, „Къде е Каролайн?“. — Къде е бебето? — После смело добави — Нашето бебе.

Доркас се усмихна.

— В безопасност. Намира се на сигурно място, ти не се грижи, госпожице Роузи. Дрехите ти са в каручката. Иди се преоблечи, ако искаш. Бас държа, че с радост ще смъкнеш туй нещо.

— Печелиш баса — отбеляза Роузи и мина зад каручката. Като махна зата от тялото си, изпита неописуемо облекчение. Докато закопчваше ципа на панталоните си, се досети за думите на Роуз Мадър.

— Господарката ти каза, че имаш нещо за мен.

— О! — сепна се Доркас. — Оле, Боже! Ако бях забравила, щеше да ме съдере от бой!

Роузи вдигна блузата си и я облече — в същия миг Доркас й подаде нещо. Младата жена го взе и го заразглежда с любопитство, обръщайки го на всички страни. То представляваше изящно изработено керамично съдче, не по-голяма от флакон за капки за очи. Гърлото му беше запушено с миниатюрна коркова тапичка.

Доркас потърси с поглед Бил — той стоеше настрани от тях и унесено зяпаше руините на храма — и явно остана доволна. После отново се обърна към Роузи и заговори тихо, произнасяйки отчетливо всяка дума: