Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Една капка. За него. После.

Роузи кимна, сякаш прекрасно разбираше за какво говори тя. Така беше по-лесно. Сигурно можеше да зададе някои въпроси, трябвате да зададе някои въпроси, но бе прекалено уморен да ги формулира.

— И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш още една по-после. Но да внимаваш, момиче. Това е опасно нещо!

„Сякаш в този свят има нещо безопасно“ — отбеляза Роузи мислено.

— Скрий го сега — нареди Доркас и зорко проследи как тя напъха шишенцето в малкото предно джобче на дънките си. — И гледай да мълчиш пред него за туй нещо. — Кимна към Бил, после отново обърна строгото си черно лице към Роузи. За миг очите й сякаш се разтвориха в тъмнината и заприличаха на очите на гръцка статуя. — Знаеш защо, нали?

— Да — отвърна й. — Това са женски работи.

Доркас кимна.

— Тъй.

— Женски работи — повтори Роузи и си спомни заръката на Роуз Мадър: „Не забравяй дървото.“

Затвори очи.

Тримата се бяха настанили на хълма — Бил и Роузи се бяха прегърнали през кръста, а Доркас бе застанала малко по-настрана, близо до понито, което сънено пощипваше тревите — и седяха така кой знае колко време. От време на време попито вдигаше поглед към тъмнокожата жена, сякаш се дивеше защо не спят всички тези хора по това нечовешко време, но Доркас изобщо не му обръщаше внимание, седеше неподвижно, обвила свитите си колене с ръце, и се взираше с копнеж в напредналата луна. На Роузи й се струваше, че другата жена прави равносметка на живота си и изведнъж открива, че грешките далеч надхвърлят правилните стъпки… На няколко пъти Бил отвори уста да заговори и тя го поглеждаше окуражително, но той все се отказваше и не отронваше нито дума.

Луната тъкмо се настани всред дърветата отляво на руините на храма, когато понито вдигна глава и изцвили тихо, но радостно. Роузи погледна към подножието на хълма и видя задаващата се Роуз Мадър. Силните й, красиво оформени крака от време на време се виждаха изпод хитона на бледата светлина на угасващата луна. Сплетената й коса се мяташе насам-натам като махалото на старинен часовник.

Доркас доволно изръмжа и скочи на крака. Самата Роузи бе обзета от странна смесица от тревога и очакване. Стисна Бил за ръката, загледа го настойчиво и му нареди:

— Не я поглеждай.

— Не — намеси се другата жена, — и не задавай въпроси, Били, дори ако тя те подкани.

Той отмести озадачения си поглед към Роузи, сетне отново се обърна към Доркас.

— И защо? Коя е тя? Кралицата на Май 34 34 Момиче или млада жена, която бива избрана за кралица на красотата и носи венец от цветя; това е местен пролетен обичай във Великобритания. — Б. пр. ?

— Тя е кралица на каквото си поиска — отвърна Доркас, — помни това. Не я поглеждай и не прави нищо, с което да я подразниш. Не мога да ти кажа повече — няма време. Сложи ръце в скута си, човече, и гледай в тях. Не вдигай поглед нито за миг.

— Но…

— Ако я погледнеш, ще обезумееш — простичко му обясни Роузи. После погледна другата жена, която кимна.

— Това е сън, нали? — попита Бил. — Искам да кажа… нали не съм умрял? Защото ако това е отвъдният живот, мисля, че предпочитам да го пропусна. — Той погледна към приближаващата се жена и потрепера. — Прекалено е шумно. Много се пищи тук.

— Сън е — съгласи се Роузи. Роуз Мадър вече беше съвсем близо — стройната й фигура плуваше сред сенките и светлите ивици. Те играеха по страшното й лице и сякаш го прикриваха зад маска с котешка или лисича муцуна. — Това е сън, в който трябва да постъпваш точно както ти казваме.

— А-ха, вместо „Саймън каза“, „Роузи и Доркас каза“.

— Тъй. Доркас каза да поставиш ръце в скута си и да не откъсваш поглед от тях, докато някоя от нас двете не ти каже, че вече можеш да вдигнеш глава.

— Може ли? — попита той и свенливо я погледна изпод вежди, но на Роузи й се стори, че този поглед всъщност изразяваше крайно изумление.

— Да — отчаяно отвърна тя. — Да, можеш, за Бога, просто не я поглеждай!

Той преплете пръсти и послушно сведе глава.

Младата жена вече чуваше приближаващите стъпки и копринения шепот на тревата, която гали гола кожа. И тя наведе глава. След миг два боси, посребрени от лунната светлина крака спряха пред нея. Настъпи гробовно мълчание, нарушавано само от писъците на някаква безсънна птица в далечината. Роузи извърна очи надясно — Бил седеше до нея съвършено неподвижно, прилежно приковал поглед в преплетените си ръце, като последовател на дзен-будизма, който се е отдал на утринна молитва с учителя си.