Стивън Кинг - Роуз Мадър

— И защо ти е дотрябвало да си изрусяваш проклетата коса? — попита. — Заприличала си на най-долнопробна пачавра.

— Не, ти не разбираш — спокойно отвърна Роуз, без да се обръща. — Преди това беше боядисана. Винаги е била руса, Норман. Бях я променила, за да те заблудя.

Той направи две крачки към нея и отново спря — започваше да се вбесява, както винаги, когато жена му — или който да е — не се съгласява с него или му противоречи. А и какви неща наговори тази вечер… какви неща му наговори…

— Мамка му, боядисала си я! — възкликна той.

— Мамка му, не съм — отвърна тя, а после, с цялото си нахалство, се изсмя презрително. Но не се обърна.

Норман направи още две крачки и отново спря. Свитите му в юмруци ръце свободно висяха край тялото му. Огледа зорко просеката сред дърветата, припомняйки си, че на идване дочу говор. Търсеше Гърт или пък смотаното приятелче, което го дебне да го застреля с капсовата си пушка, или просто да го замери с камък. Не забеляза никого, което означаваше, че най-вероятно си е говорила сама — вкъщи непрекъснато го правеше. Освен ако някой не се е сгушил зад дървото в средата на поляната, разбира се. То като че ли беше единственото живо нещо в целия натюрморт — имаше дълги, тесни, зелени листа, които лъщяха като листата на авокадо. Клоните му бяха увиснали под тежестта па някакви причудливи плодове, които не би докоснал дори в сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. Земята под дървото беше покрита с попадали плодове, а дъхът, който изпускаха, му напомняше за водата в потока. Плод с такава миризма или убива, или причинява такива непоносими болки, че на човек да му се прииска да умре.

От лявата страна на дървото забеляза нещо, което потвърди подозренията му, че сънува. Приличаше на облицован с мрамор вход към някоя от станциите на проклетото нюйоркско метро. Но това нямаше значение — нито пък дървото и пикливите му плодове. Най-важното нещо беше Роуз — Роуз и презрителният й смях. Сигурно дружките й, дето смъркат кокаин, са я научили да се хили така, но и това нямаше значение. Той обаче бе дошъл да я научи на нещо, което имаше значение — че подобно кикотене е добър начин да си навлечеш беля. Дори да не успее да я посвети в тази истина наяве, ще се възползва от възможността, която му се предоставя в този глупав сън — пък ако ще в същия този миг да лежи на пода на стаята й, прострелян на сто места, и да се намира в предсмъртен делириум.

— Ставай. — Направи още една крачка към нея и измъкна пистолета от колана на дънките си. — Трябва да поговорим.

— Да, напълно си прав — съгласи се тя, но нито се обърна, нито стана. Просто си седеше на земята, а лунната светлина хвърляше на гърба й дълги светли ивици, които се редуваха с тъмните сенки, като окраска на зебра.

— Обърни ми внимание, мътните те взели! — Пристъпи още крачка напред. Свободната му ръка бе свита в юмрук и ноктите му се впиваха в дланите му като нажежени до бяло стружки. Но тя не се обърна. Не се изправи на крака.

— Ериниъс от лабиринта! — тихо и напевно изрече жената. — Ecce taurus! Ето бикът! — Ала не се изправи и не се обърна към него.

— Аз не съм бик, патка такава! — викна той и дръпна маската с пръсти. Тя не помръдваше. Сякаш не просто се бе залепила или сраснала с лицето му — сякаш самата тя бе лицето му.

„Но как е възможно? — изумено се питаше. — Как изобщо е възможно? Та това е най-обикновена евтина играчка от лунапарка!“

Не можеше да намери отговор, но маската не помръдваше от лицето му, независимо как я дърпаше — не можеше да се освободи от ужасяващата убеденост, че ако забие нокти в нея, ще го заболи. Ще потече кръв. А освен това наистина имаше само една дупка, която някак си се бе преместила точно в средата на лицето му. Вече не виждаше добре през нея — ярката лунна светлина сякаш бе помътняла.

— Махни я от мен! — изрева Норман. — Махни я от мен, негоднице! Можеш да я махнеш, нали? И стига си ме разигравала! Не СМЕЙ да ме разиграваш повече!

Запрепъва се към нея и я сграбчи за рамото. Презрамката на дрехата й помръдна, а онова, което се подаде отдолу, го ужаси и той възкликна сподавено. Кожата й бе черна и разложена като корите на плодовете, които гниеха около дънера па дървото, и то на онези, които вече съвсем се бяха размекнали.

— Бикът излезе от лабиринта — изрече Роуз и скочи на крака тъй гъвкаво и грациозно, че той застина от изненада — никога не бе подозирал подобни качества у нея. — И тъй, време е Ериниъс да умре. Така е писано — така и ще стане.