Стивън Кинг - Роуз Мадър

— Няма го. — Сетне добави, съвсем не на място: — Както и пуловерът ми и якето, което ми даде. Пуловерът не струваше, но ме е яд за якето.

— Ей — нехайно изтърси той, — не обръщай внимание на дребните неща.

Петънцето се превърна в точица с големината на кибритена главичка и яростно заискри в ледени отблясъци; после се смали като връхчето на игла и накрая изчезна, но образът се отпечата в съзнанието й и тя продължи да го вижда и след това. После се обърна. Картината стоеше на същото място, където я бе оставила, след като се завърна от първото си пътешествие из нея, но отново се бе променила. На платното беше изрисуван само хълм, а в подножието му, под лъчите на залязващата луна, се виждаха руини на храм. Пейзажът бе съвсем неподвижен — не се виждаха и никакви човешки фигури — и това го правеше класически.

— Боже мили! — Бил разтриваше подутото си гърло. — Какво стана, Роузи? Просто не мога да разбера какво стана.

Надали бе минало много време — в коридора мъжът, когото Норман простреля, продължаваше да крещи.

— Ще отида да видя какво мога да направя за него — каза Бил и с мъка се изправи на крака. — Ще извикаш ли линейка? И полиция?

— Да. Сигурно вече са на път, но ще се обадя.

Той се запъти към вратата, после се спря и я погледна въпросително, продължавайки да разтрива гърлото си:

— Какво ще кажеш на полицията, Роузи?

Тя се замисли, после се усмихна:

— Де да знам… ще измисля нещо. Напоследък станах изпечен лъжец. Ти върви. Виж какво можеш да направиш.

— Обичам те, Роузи. Това е единственото нещо, в което съм сигурен.

После хукна навън, преди да е успяла да му отговори. Тя тръгна след него, но се отказа. В дъното на коридора се виждаше треперлива, подскачаща светлинка — явно свещ. Някой рече:

— Мама мия! Тоя да не е гръмнат?

Бил промърмори нещо в отговор, но думите му се изгубиха в стоновете на ранения. Да, наистина беше ранен, но може би немного тежко. Щом съумява да крещи толкова пронизително.

„Грубо“ — отбеляза тя, вдигна слушалката на новия си телефон и избра 911. Може би наистина бе грубо, но можеше да се приеме и просто като реализъм. Май нямаше значение.

Предполагаше, че е възприела нов поглед към света, а мисълта, която й хрумна по-повод на пищящия съсед в коридора, просто бе едно от неговите проявления.

— Няма значение, стига да не забравя дървото — заключи, без изобщо да си дава сметка, че говори на глас.

Отсреща някой веднага се обади:

— Ало, 911, разговорът се записва.

— Да-да. Казвам се Роузи Макклендън, живея на Трентьн Стрийт № 897, втори етаж. Един съсед от горния етаж има нужда от линейка.

— Госпожо, бихте ли могли да опишете характера на…

Можеше, естествено, че можеше, но изведнъж й дойде наум нещо друго, което не бе разбрала преди, но прекрасно проумяваше сега; нещо, което не търпеше никакво отлагане. Затвори телефона и пъхна пръсти в малкото предно джобче па панталоните си. Понякога вършеше работа, но беше много досадно — просто поредният видим знак на полунеосъзнатите предразсъдъци на този свят срещу леваците. По правило в този свят всичко е създадено за десняци, а малкото джобче бе само едно от хилядите други неудобства. Все едно — ако си левак, просто се научаваш да се справяш, това е. А това не е толкова трудно. Като в онова парче на Боб Дилан, „Хайуей 61“, дето се казваше, че о, да, може с лекота да стане.

Измъкна шишенцето, което получи от Доркас, взира се две-три секунди в него, сетне наклони глава и се ослуша. Към групичката в дъното на коридора се беше присъединил още някой, а простреляният (поне Роузи подозираше, че е прострелян) говореше нещо с тъпичък стенещ гласец. В далечината се чуваше вой на сирени.

Тя се премести в кухничката и отвори малкия хладилник. Вътре имаше найлонов пакет, в който бяха останали три-четири парченца колбас; литър мляко, две кисели млека, половин литър сок и три бутилки пепси. Извади една от трите, отвори я и я остави на плота. Хвърли поглед през рамо, едва ли не очаквайки да завари Бил на прага (Какво правиш? — ще попита той. — Какво бъркаш там? ) Но на вратата нямаше никого, а гласът му се чуваше от дъното на коридора — спокойният, внимателен глас, който вече бе обикнала.

Извади с нокти миниатюрната тапа от гърлото па шишенцето. После го поднесе към носа си и го подуши, сякаш бе парфюм. Течността нямаше аромат на парфюм, но въпреки това миришеше познато — едновременно на нещо остро, металическо, но и странно примамливо. В стъкленичката имаше вода от потока зад Храма на Бика.