Стивън Кинг - Роуз Мадър

Доркас: Една капка. За него. После.

Да, само една — повече би било опасно, но една ще е достатъчна. Всички въпроси и всички спомени — лунната светлина, кошмарните писъци на Нормаи, изпълнени с болка и ужас жената, която му бе забранено да гледа в лицето — всичко ще се стопи. Заедно със страха й, че тези спомени може да нарушат здравия му разум и тяхната връзка като коварна отрова. Това опасение можеше да се окаже просто предлог — човешкият разсъдък е много по-издръжлив и гъвкав, отколкото си мислят повечето хора, а ако за четиринадесет години живот с Норман не бе научила нищо друго, то поне това й бе останало — но иска ли да рискува? Особено пък след като иначе нещата могат да протекат съвсем лесно? Кое е по-опасно — спомените му или тази течна амнезия?

Но да внимаваш момиче. Това е опасно нещо!

Погледът й се плъзна от керамичното шишенце към канала на мивката, после отново бавно се върна на шишенцето.

Роуз Мадър: Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.

Реши, че думите може да са подбрани неправилно и да звучат презрително, но смисълът беше верен. Бавно, внимателно, Роузи наклони шишенцето към гърлото на бутилката с пепси.

Пльок — падна една капка.

„А сега излей останалото в мивката, бързо.“

Наклони шишенцето над сифона, но изведнъж се сети за думите на Доркас: И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш още една по-после.

„Ами аз? — запита се тя, докато затъкваше миниатюрната тапичка в гърлото на шишенцето и го прибираше в малкото си джобче. — Ами аз? Дали и на мен няма да ми дотрябва капка-две някой ден, за да не откача напълно?“

Не вярваше да се наложи. А и…

— Онзи, който не се учи от миналите си грешки, е обречен пак да се оплеска — промърмори. Не знаеше кой го беше казал, но й се струваше прекалено правдоподобно, за да не му обърне внимание. Забърза към телефона, стиснала бутилката с лечебната пепси-кола в ръка. Отново избра 911 и попадна на същия оператор, който я посрещна със същата реплика — „внимавайте, госпожо, този разговор се записва“.

— Отново се обажда Роузи Макклендън. Нещо прекъсна. — Направи добре премерена пауза, после нервно се позасмя. — Дявол го взел, не е точно така. Толкова се развълнувах, че изскубнах телефона от контакта. Тук цари истински ад в момента.

— Да, госпожо. Вече изпратихме линейка на адрес Трентьн стрийт № 897 по обаждане на Роуз Макклендън. Имаме оплаквания от стрелба на същия адрес, госпожо. Раненият, за когото споменахте, от изстрели ли е пострадал?

— Да, струва ми се.

— Искате ли да ви свържа с полицията?

— Искам да говоря с лейтенант Хейл. Той е детектив, което означава, че ще трябва да ме свържете с отдела за разследване, или както там го наричате.

Последва пауза, след което операторът заговори отново, но този път гласът му прозвуча малко по-човешки:

— Да, госпожо. Наричаме го отдел „Разследване“. Сега ще ви свържа.

— Благодаря. Искате ли телефонния ми номер, или засичате разговорите?

Явно този път човекът наистина се изненада.

— Имам вашия номер, госпожо.

— Така си и мислех.

— Изчакайте, прехвърлям ви.

Докато чакаше, поднесе бутилката с пепси към носа си и я подуши по същия начин като другата, мъничката бутилка. Стори й се, че долавя някаква съвсем лека остра миризма… но може би само така й се струваше. И без друго нямаше значение. Или ще го изпие, или няма. „Ка — рече си тя, а после — Моля?“

Нямаше време да размишлява дълго, защото отсреща вдигнаха телефона.

— Отдел „Разследване“, сержант Уилямс.

Тя каза името на Хейл и отново зачака. В коридора пред стаята й продължаваха да се носят приглушени гласове и сподавените отговори на ранения. Сирените вече бяха много по-близо.

— Ало, Хейл на телефона — изведнъж изджафка един глас в ухото й. Той по нищо не напомняше въздържания, замислен мъж, с когото вече се познаваше. — Вие ли сте, госпожо Макклендън?

— Да…

— Добре ли сте? — Продължаваше да джафка — напомни й на всички ония ченгета, които идваха в къщата им, събуваха си обувките и осмърдяваха дневната с чорапите си. Не можеше да изчака търпеливо онова, което тя искаше да му каже — не, беше разочарован и сега щеше да й се умилква в краката и да джафка като териер.

„Мъже!“ — с досада си рече тя.

— Да. — Говореше бавно, като възпитателка, която се опитва да утеши истерично хлапе, което току-що се е изтърсило от катерушките на площадката. — Да, добре съм. Бил — господин Стайнър — също. И двамата сме добре.