Стивън Кинг - Роуз Мадър

„Защото те ще дойдат, тате — отвърна той. Увереността и настоятелният тон на този призрак страшно го притесниха, макар да не искаше да си признае. — Ченгетата ще дойдат и ще ме арестуват. Ще ме арестуват, преди да й подуша парфюма. А освен това ми каза «мамка му». Защото е станала курва. Личи си по приказките й.“

„Какво значение имат приказките й, тъпако! Ако е пропаднала, остави я да си изгние с приятелчетата си! Може би нищо не е изгубено и все още можеш да приключиш с цялата тая история, преди да е станало твърде късно.“

Норман всъщност дори се замисли… но в този миг вдигна поглед към надписа, изваян в камъка над входа: „ОНАЗИ, КОЯТО ОТКРАДНЕ КРЕДИТНАТА КАРТА НА МЪЖА СИ, НЕ ЩЕ ЖИВЕЕ ДЪЛГО.“

Всичките му съмнения се изпариха. Въобще нямаше да слуша повече пъзливия си перверзен баща. Прекрачи зейналия вход и потъна в тъмното помещение. Не беше чак толкова тъмно — виждаше се. Лунната светлина струеше през тесните прозорци като звезден прах и осветяваше съборетината, която зловещо наподобяваше оная църква в Обривил, където ходеха Роуз и нейните хора. Норман закрачи през изсъхналите листа, а когато през лунното сияние над главата му се спуснаха ято цвъртящи, пърхащи прилепи, просто махна с ръка да ги отпъди.

— Я се махайте, гнъсни гадини — промърмори заканително. Като излезе през малката врата отляво на олтара, забеляза нещо пухкаво, което висеше на един храст. Наведе се, дръпна го и го поднесе пред очите си. Трудно можеше да се определи на тази светлина, но като че ли беше розово или червено. Беше ли облечена с подобна дреха? Стори му се, че е с дънки, но вече всичко се бе объркало в главата му. Дори да е била с дънки, беше съблякла якето, което й беше дал оня смотаняк, а може би отдолу…

Отзад долетя тих звук, като че морският бриз поклаща високо вдигнат вимпел. Норман се извърна и един кафяв прилеп с разтворена мустаката уста налетя в лицето му, удряйки страните му с криле.

Ръката му стисна дръжката на пистолета. Като видя животинката, се отказа от пистолета, сграбчи малкото телце и го смачка. После го изви и го разкъса на две с такава сила, че закърнелите вътрешности се изсипаха върху обувките му.

— Кретен! Да не ми се беше завирал в лицето — заяви Норман и запрати останките от прилепа в изпълнения със сенки храм.

— Страшно те бива да трепеш прилепи, Норман.

— Исусе Христе, това се нарича близо — гласът долетя точно зад гърба му! Извърна се толкова светкавично, че едва не падна от стълбите.

Зад храма започваше лек наклон, който свършваше при някакъв поток — на средата на пътеката към потока, насред най-изсъхналата градина на света, стоеше сладката непокорна Роуз — просто си стоеше под лунната светлина и го гледаше. Той направи три смайващи открития. Първо, вече беше събула панталоните си, ако изобщо е била с панталони — беше облечена с къса тога, сякаш взета от реквизита на някакво откачено братство. Освен това си беше променила косата. Беше я изрусила и опънала назад.

Третото поразяващо нещо бе, че тя беше красива.

— Прилепи и жени — ледено отбеляза Роуз. — Дотам се простират възможностите ти като че ли. Мъчно ми е за теб, Норман. Ти си жалко подобие на човек. Всъщност дори не си човек. Нито пък тази глупава маска, която си нахлузил, ще ти помогне да станеш човек. — ЩЕ ТЕ УБИЯ, МРЪСНИЦЕ!

Той скочи от стълбите и хукна надолу към нея, а рогатата му сянка подскачаше край него по мъртвата трева, окъпана в мъждива лунна светлина.

Отначало не можа да помръдне — сякаш окаменя, като го видя как се втурва към нея, ревейки изпод зловещата маска, която бе надянал. Онова, което я накара да се раздвижи, бе ужасяващият спомен — най-вероятно Практична-Разумна го бе извикала в съзнанието й — за окървавената дръжка на ракетата за тенис, с която я бе измъчвал.

Обърна се, полите на зата се развяха, и хукна към потока.

„Камъните, Роузи… ако паднеш в тази вода…“

Само че тя нямаше да падне. Тя бе наистина Роузи, тя бе Роузи Истинска и нямаше да падне. Не, няма, ако не си позволява да мисли за онова, което ще последва. Тежката миризма така я блъсна в носа, че сълзи й потекоха… а устата й пресъхна от жажда. Посегна с лявата ръка към лицето си и притисна носа си с два пръста, а после скочи на втория камък. Сетне се прехвърли направо на четвъртия, а оттам — на отсрещния бряг. Фасулско. Нищо работа. Така поне й изглеждаше, докато изведнъж се подхлъзна, падна и започна да се свлича по хлъзгавата трева към черните води.