Стивън Кинг - Роуз Мадър

Роузи разкопча сутиена и го свали. После изу маратонките си, без да ги развързва, и смъкна и дънките. Останала само по семплите си бели бикини, извърна въпросителен поглед към „Уенди“, която кимна.

— Да, и тях.

Роузи свали бикините, после внимателно вдигна хитона — зата — от храста, на който беше закачен. Тъмнокожата жена пристъпи да и помогне.

— Знам как да го сложа, не ми пречи! — сопна й се и навлече хитона през глава като риза.

Уенди я преценяваше с поглед, но не посмя да се приближи дори когато тя се затрудни с презрамката. Когато най-сетне я нагласи, дясното й рамо бе голо, а гривната блестеше над левия й лакът. Беше се превърнала в огледален образ на жената от картината.

— Можеш да се обърнеш, Бил — извика.

Той се обърна. Огледа я внимателно — погледът му се задържа миг по-дълго върху зърната й, ясно очертани под фината тъкан. Роузи нямаше нищо против.

— Приличаш ми на някого — най-сетне изрече той. — На някой страшен човек.

— Насън винаги така ни се струва — отвърна тя и отново долови студенина и пресметливост в гласа си. Мразеше този тон… но по някакъв начин го и харесваше.

— Да ти казвам ли какво трябва да правиш? — попита другата жена.

— Не, разбира се.

Роузи извиси глас и кресна — той прозвуча едновременно мелодично и свирепо, съвсем различно от нейния, а по-скоро като гласа на другата… макар че всъщност беше нейният глас, да това беше нейният глас.

— Норман! — извика тя. — Норман, аз съм тук, долу!

— Божичко, Роузи, недей! — сподавено простена Бил. — Да не си полудяла?

Понечи да я хване за рамото, но тя нетърпеливо блъсна ръката му и го изгледа заплашително. И той, също като „Уенди Яроу“, отстъпи.

— Това е единственият начин, при това правилният начин. Освен това… — Обърна се към „Уенди“ и в очите й за миг се появи колебание. — Всъщност не трябва да правя нищо, нали?

— Не — отвърна жената със синята дреха. — Господарката ще свърши всичко. Ако й се бъркаш — даже да искаш да й помогнеш — после много ще съжаляваш. Трябва да направиш само онуй, което оназ гад горе смята, че правят всички жени.

— Да го подмамя — промърмори, а очите й грейнаха на сребърната лунна светлина.

— Тъй. Подмами го по пътеката. През градината.

Роузи пое дъх и отново го повика — гривната пламтеше на ръката й като магически, упойващо сладък огън — и изпита огромно удоволствие от силата, с която прокънтя гласът й, подобно на стария боен вик от детските години, с който бе събудила бебето в лабиринта.

— Тук долуууууу, Норман!

Бил се взираше в нея. Не й се нравеше това изражение на лицето му, но искаше да го види. Държеше да го види. И той е мъж, нали? А понякога мъжете трябва да узнаят какво означава да се страхуват от жена, нали? Понякога на жените не им остава друг начин да се защитят.

— А сега отивай — нареди тъмнокожата жена. — На нас няма да ни се случи нищо лошо. Той ще мине през храма.

— Откъде знаеш?

— Винаги минават от там. Не забравяй какъв е той.

— Бик.

— Именно, бик. А ти си девицата, която тъче сребърната шапка, за да го подмами след себе си. Просто помни, че ако те пипне, никакви ’falias няма да го откъснат от теб. Ако те настигне, ще те убие. Толкоз. Нито аз, нито господарката ще можем да те спасим. Той иска да изпие кръвта ти.

„Знам по-добре от теб — помисли си Роузи. — Знаела съм го от години.“

— Не отивай, Роузи. Остани с нас — примоли се Бил.

— Не.

Тя го побутна и закрачи между храстите; някакъв трън я одраска по бедрото, но болката, която изпита, й достави не по-малко удоволствие от гръмогласния вик. Дори усещането, че по кожата й се стича кръв, й доставяше удоволствие.

— Малка Роузи.

Тя се обърна.

— Най-накрая трябва да избързаш пред него. Знаеш ли защо?

— Да, разбира се.

— Какво значи, че е бик? — попита младият мъж. Въпросът му прозвуча разтревожено, дребнаво… но Роузи никога не бе изпитвала по-силна любов към него и надали някога щеше да изпитва. Лицето му беше толкова пребледняло и той изглеждаше толкова беззащитен. Отново се разкашля. Роузи го хвана за ръката, ужасена, че ще се дръпне от нея, но той не помръдна. Засега.

— Стой тук — нареди му. — Стой тук и не вдигай абсолютно никакъв шум.

После забърза по пътеката. Точно преди да завие зад храма, където пътеката явно свършваше, полите на хитона й проблеснаха на лунната светлина, а после Роузи се скри.

След миг викът, безгрижен и някак ужасяващ, отново отекна в нощта:

— Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… — Пауза, а сетне: — Вече не се страхувам от теб, Норман…