Стивън Кинг - Роуз Мадър

— НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, НОРМАН! — извика Роузи и помъкна Бил в тъмнината. Продължаваше да го държи през кръста с лявата си ръка — с дясната опипваше стената и търсеше своята врата. В левия си юмрук стискаше единствените три ключа, които бе успяла да събере в новия си живот — от входната врата, от пощенската кутия и от стаята си. — НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!

От тъмното стълбище — почти от площадката — долетя възможно най-безумният отговор:

— Не СМЕЙ да ме предупреждаваш, МРЪСНИЦЕ!

Стената хлътна в някаква врата — би трябвало да бъде нейната. Роузи пусна Бил, намери ключа от тази врата — за разлика от външния ключ този беше с квадратна глава — и затърси ключалката в тъмното. Норман вече не се чуваше. Дали е на стълбите? Или в коридора? Дали ие е зад тях и тъкмо се пресяга по посока на задавеното дишане на Бил? Откри ключалката и притисна показалец към нея, за да насочи по-лесно ключа. Поднесе и самия ключ, но не успя да го пъхне. Опираше се в ключалката, но не искаше да влезе по-навътре. На нея й се струваше, че паниката загриза мозъка й като плъх.

— Не влиза — тежко пошепна тя на Бил. — Това е ключът, но не иска да влезе!

— Обърни го. Сигурно го пъхаш наопаки.

— Ей, какво става там долу? — от дъното на коридора, някъде отгоре, долетя нов глас. Явно човекът се намираше на площадката на третия етаж. Последва безплодно щракане на ключа на осветлението. — Защо няма осветление?

— Стой… — викна Бил и веднага се разкашля. Опитваше се да прочисти гърлото си, което се дереше страхотно.

— Стой на място! Не слизай! Извикай п…

— Аз съм полицията, дърво смотано — изрече тих, странно приглушен глас точно иззад гърбовете им. Чу се доволно припряно ръмжене. Роузи тъкмо успя да напъха ключа в ключалката и Бил политна назад.

— Не! — извика тя и заразмахва в тъмното лявата си ръка. Гривната страшно се бе нагорещила. — Не, пусни го! ПУСНИ ГО!

Напипа гладка кожа — якето на Бил — но в следващия миг то й се изплъзна. Ужасното сподавено гъргорене отново започна — сякаш пълнеха нечие гърло с пясък. Норман се разкикоти. Смехът му също бе някак приглушен. Тя пристъпи към него с протегнати ръце и го затърси в тъмнината. Докосна рамото на Бил, после протегна ръка по-нагоре и докосна нещо ужасяващо — подобно на мъртва плът, но същевременно някак живо. Беше набърчено… като че гумено…

Гумено.

„Той е с маска — рече си. — Сложил си е някаква маска.“

После някой сграбчи лявата й ръка и тя потъна в някакво влажно отвърствие, в което Роузи разпозна устата му още преди да впие зъби в пръстите й и да ги прехапе чак до кокал.

Болката беше ужасяваща, но тя нито се уплаши, нито остави Норман да прави каквото иска, както бе правил винаги, а бе обзета от дива ярост, която граничеше с безумие. Вместо да се опита да измъкне пръстите си от страшните му остри зъби, сви пръсти, опирайки връховете им във венеца му. После опря дланта на свръхестествено силната си ръка на брадичката му и рязко дръпна.

Нещо изскърца под ръката й, като дъска, която пропуква под коляното ти миг преди да се прекърши. Норман рязко се дръпна и нададе глух вик, който като че се състоеше само от гласни:

— Аааооууууу!

Устата му увисна като чекмедже и долната му челюст се измъкна от ставата. Той неистово се разпищя, а Роузи отдръпна окървавената си ръка и си рече: „Така ти се пада, като хапеш, копеле недно, само се опитай пак да ме ухапеш!“

Норман се олюля и запристъпя покрай стената — тя се ориентираше по писъците му и по шумоленето на дрехата му о стената. „Сега вече ще стреля“ — рече си и се извърна към Бил. Той се бе опрял на стената — тъмен силует в непрогледната тъма — и не можеше да спре да кашля.

— Ей, хора, стига де, шегата настрана, стига толкова. — Това бе човекът от горния етаж, който викаше доста кисело и недоволно, само че гласът вече идваше от долния етаж, той се намираше в края на коридора и сърцето на Роузи се сви от лошо предчувствие още докато отключваше и отваряше вратата.

— Махай се оттук, тъпанар такъв! Той ще те убие! Не…

Пистолетът гръмна. Роузи бе извърнала глава наляво и пред очите й за миг се появи Норман, който седеше на пода, подвил крака под себе си. Нямаше време да различи онова, което бе поставено на главата му, но въпреки това разбра какво е то — маска на бик с идиотски ухилена муцуна. От дупката за устата се стичаше кръв — нейната. Безумните очи на съпруга й я търсеха — това бяха очите на пещерен дивак, който се хвърля в последния, гибелен бой.