Стивън Кинг - Роуз Мадър

Тиктакаше единствено часовникът на Бийв.

Вдигна момчето, замъкна го от дясната страна на патрулната кола и го настани на предната седалка. Нахлупи фуражката му колкото се може по-надолу — с това подпухнало, почерняло лице хлапето повече приличаше на трол — и хлопна вратата. Вече цялото му тяло пулсираше от болка, но отново най-много го боляха зъбите и челюстите.

„Мод — рече си. — Само Мод е виновна.“

Обзе го задоволство, че не помни какво е направил с Мод… или какво е направил на Мод. Естествено, той самият нямаше нищо общо с това — това бе работа на бика, el toro grande. Но мили Боже, защо трябва всичко така да го боли. Сякаш го разглобяваха отвътре навън чарк по чарк.

Бийв бавно се накланяше наляво, а очите му се бяха изцъклили като стъклени топчета.

— Не, не, прррт, Нели! — подвикна Норман и го изправи на седалката. Пресегна се през него и му сложи колана. Така въпросът се реши. Той се отдръпна и критично огледа творението си. Общо взето, добре се беше справил. Младежът изглеждаше като капнал от умора човек, който е задрямал за малко.

Норман отново се пресегна през стъклото и бръкна в жабката. Знаеше, че там има аптечка. Вдигна капака, извади стара прашна туба с аспирин и глътна пет-шест таблетки. Подпрян на вратата на колата, дъвчеше хапчетата и потръпваше от киселия им вкус, когато съзнанието му отново отлетя.

След известно време дойде на себе си — още му горчеше на устата и гърлото от стипчивия аспирин. Намираше се във фоайето на нейната жилищна кооперация и натискаше ключа на осветлението. Нищо не ставаше — в малкото помещение цареше мрак. Значи е направил нещо с осветлението. Това бе хубаво. В другата си ръка стискаше пистолета на единия от полицаите. Стискаше го за дулото — явно бе зачуквал нещо с дръжката. Бушони, може би? Възможно бе, но нямаше значение. Осветлението не работеше, и това бе достатъчно.

Намираше се в жилищна сграда с квартири под наем — кооперацията беше хубава, но все пак стаите се даваха под наем. Невъзможно е да се сбърка миризмата на евтина храна — от онази, която се готви на котлон. След известно време тази миризма се пролива в стените и нищо не е в състояние да я премахне. След две-три седмици към нея ще се прибави и тихото бръмчене на многобройните вентилатори, които наемателите ще сложат на прозорците на стаите си, опитвайки се да се поразхладят, защото през август вътре става като в нажежена пещ.

Роузи бе заменила прекрасната им къщичка за такава мизерна дупка, но сега Норман нямаше време да размишлява над тази загадка. Най-важното бе да разбере колко наематели живеят в тази сграда и колко от тях ще са си вкъщи рано в събота вечер. С други думи, колко от тях биха могли да му създадат проблеми?

„Никой няма да създава проблеми — успокоително изрече един глас от джоба на новия му шлифер. — Никой няма да създава проблеми, защото е все едно как ще завърши всичко, което опростява нещата. Ако някой ти се изпречи на пътя, просто го убиваш, и толкоз.“

Норман се обърна, излезе на стълбите пред входа и хлопна вратата. Бутна я, но не можа да я отвори. Очевидно бе успял да влезе по някакъв начин — на вид бравата не представляваше никакво предизвикателство — но му се струваше обезпокоително да не знае със сигурност. Пък и осветлението. Защо си бе правил труда да го прекъсва, след като най-вероятно ще се прибере сама? А може би вече си е вкъщи?

Отговорът на втория въпрос беше лесен — тя не си е вкъщи, защото бикът така каза, а той му вярваше. Що се отнася до първия въпрос, може и да не е сама. Например Гърти може да е с нея… ъ-ъ, бикът спомена нещо за приятел. Честно казано. Норман намираше тази възможност за изключена, но… „Харесва й как я целува“ — бе казал Фърд. Това бе глупаво, тя за нищо на света не би посмяла… но за всеки случай.

Заслиза по стълбите с намерението да се върне в патрулната кола, да седне зад волана и да я чака да се появи, когато съзнанието му отлетя нанякъде — този път не се зарея, а литна, като монета, с която по традиция реферът хвърля жребий преди началото на играта — а когато се съвзе, тъкмо хлопваше входната врата зад гърба си, после се втурна в тъмното и сключи ръце около врата на приятеля на Роуз. Не беше сигурен откъде знае, че този мъж е именно приятел на Роуз, а не някой цивилен полицай, който я придружава, това не го интересуваше. Знаеше, и това му беше достатъчно. Главата му пулсираше — Норман бе разярен. Дали бе видял тоя тип

(харесва й как я целува)

как разменя лиги с жена му, преди да влязат в кооперацията, а ръцете му се плъзват надолу под талията й? Не си спомняше, не искаше да си спомня, нямаше нужда да си спомня.